Силвия Дей - Отразена в теб

Небето плачеше вместо него. Дъждът плющеше и блъскаше ядно по стъклото, а от асфалта се вдигаше пара.

Обгърнах главата му с ръце и допрях мокрото си лице до неговото.

— Спокойно, миличък. Разбирам те. Знам как злорадстват след това. Познавам срама, объркването и вината, които изпитваш. Не си виновен ти. Не си го искал. Не си се наслаждавал.

— В началото го оставях да ме опипва — прошепна той. — Казваше, че всичко било заради възрастта ми… заради хормоните. Трябвало да мастурбирам, за да съм по-спокоен. За да не изпитвам яд през цялото време. Започна да ме опипва, като ми казваше, че ще ми покаже как да го правя. Че не го правя както трябва…

— Гидиън, недей.

Отдръпнах се назад и го погледнах, представих си как са се развили нещата след това, всичко, което е било казано и направено, за да изглежда така, че Гидиън е бил инициатор на собственото си изнасилване.

— Ти си бил само едно дете в ръцете на възрастен, който много добре е знаел как да те манипулира. Те винаги искат да ни изкарат виновни, за да спасят самите себе си от отговорността за престъпленията, които са извършили, но това не е вярно. — Очите му бяха огромни и тъмни, лицето му — съвсем бледо. Докоснах устни до неговите, вкусвайки сълзите си. — Обичам те. И ти вярвам. И нищо от това, което се е случило, не е било по твоя вина.

Гидиън зарови ръце в косата ми, задържа ме на едно място и обхвана устните ми в отчаяна целувка.

— Не ме изоставяй.

— Да те изоставя ли? Че аз ще се омъжа за теб.

Той пое дълбоко дъх. След това ме придърпа към себе си и плъзна ръце по гърба ми. Нетърпеливото почукване по стъклото ме накара да подскоча стреснато.

Една полицайка, облечена в дъждобран, ни гледаше през предното стъкло и се мръщеше под козирката на фуражката си.

— Имате трийсет секунди да изчезнете оттук или ще обвиня и двама ви в непристойно поведение.

Изчервена и засрамена, аз тромаво се изтърколих обратно на мястото си. Гидиън изчака да закопчая колана и запали двигателя. Докосна с пръсти челото си, за да поздрави полицайката и колата се вля в оживения трафик.

Протегна се, взе ръката ми в своята, допря с устни върха на пръстите ми и ги целуна.

— Обичам те.

Замръзнах на мястото си, сърцето ми биеше като лудо.

Той вплете пръсти в моите и придърпа ръката ми върху бедрото си. Чистачките се движеха по стъклото бавно и ритмично, сякаш се подиграваха на препускащия ми пулс. Преглътнах трудно и прошепнах:

— Повтори го.

Той намали, защото наближавахме светофар. Обърна се към мен и ме погледна. Изглеждаше уморен, сякаш обичайната му кипяща енергия беше изчерпана и той беше достигнал до своя предел. В очите му обаче грееше топлота, а в усмивката му се таеше надежда и любов.

— Обичам те. Все още мисля, че това не са най-правилните думи, но знам, че искаш да ги чуеш.

— Имам нужда да ги чуя — съгласих се тихо.

— Стига да можеш да разбереш разликата. — Светофарът се смени и ние продължихме нататък. — Хората преодоляват любовта. Могат да живеят без нея, да продължат напред. Човек може да изгуби любовта и да я открие отново. Но с мен това не може да се случи. Няма да оцелея без теб, Ева.

Затаих дъх, когато той се обърна към мен и видях изражението му.

— Обсебен съм от теб, ангелче. Пристрастен съм към теб. Ти си всичко, което някога съм искал и от което съм се нуждаел, всичко, за което съм мечтал. Ти си всичко. Живея и дишам чрез теб. За теб.

Поставих и другата си длан върху сплетените ни ръце.

— Там, навън, има толкова много за теб. Ти просто още не знаеш.

— Нямам нужда от нищо друго. Всяка сутрин ставам от леглото и се изправям срещу света, защото знам, че ти съществуваш.

Той зави и спря пред „Кросфайър“ точно зад бентлито. Угаси мотора, разкопча колана си и пое дълбоко дъх.

— Заради теб светът придобива значение, каквото досега не е имал за мен. Сега имам свое място в него, при теб.

Изведнъж ми стана ясно защо беше работил толкова усилено, защо толкова млад бе успял да натрупа такова безумно богатство. През цялото време се е опитвал да намери свое място под слънцето, да престане да е аутсайдер.

Пръстите му се плъзнаха по бузата ми. Този жест ми беше липсвал толкова, че сърцето ми прокърви, когато го усетих.

— Кога ще се върнеш при мен? — попитах тихо.

— Веднага щом мога — отвърна той, наведе се и притисна устни в моите. — Чакай.

Когато се върнах на бюрото си, видях, че Кристофър ми е оставил съобщение на гласовата поща. За момент се поколебах дали да продължа да търся истината. Кристофър беше човек, когото не исках да допускам по-дълбоко в живота си.