Е Джеймс - 50 нюанса по тъмно

— Добър вечер и добре дошли на изложбата на Хосе Родригес — посрещна ни млада жена, облечена в черно, с много къса кестенява коса, яркочервено червило и огромни халки на ушите. Удостои ме с кратък поглед, след това задържа очи много по-дълго от необходимото върху Крисчън, после пак се обърна към мен, примигна и се изчерви.

Смръщих чело. «Той е мой!» — поне беше. Постарах се да не се мръщя. Тя се овладя и пробва отново:

— Значи това си ти, Ана. Много държим на мнението ти. — Усмихна се, подаде ми една брошура, посочи отрупаната с напитки и хапки маса до стената и се отдалечи.

— Познаваш ли я? — намръщи се Крисчън.

Поклатих глава, бях озадачена.

Той сви разсеяно рамене.

— Какво ще пиеш?

— Бяло вино, ако обичаш.

Той отново се намръщи, но все пак тръгна към бара.

— Ана!

Хосе се промъкваше през множеството.

Леле боже! Хосе с костюм! Изглеждаше добре. И щастлив. Прегърна ме, притисна ме силно. Едва се сдържах да не избухна в сълзи. Приятелят ми, единственият ми приятел, докато Кейт я нямаше. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Ана, много се радвам, че успя да дойдеш — каза той, после ме пусна и започна да ме оглежда.

— Какво?

— Добре ли си? Изглеждаш някак странно. Dios mio*, отслабнала си!

[* Мили боже (исп.). — Б.пр.]

Замигах бързо, за да пропъдя сълзите, _не него_.

— Добре съм, Хосе. Просто много се радвам да те видя. Честито. — Гласът ми потрепери, когато забелязах загрижеността, изписала се на лицето му, но се стегнах и се овладях.

— Как дойде? — попита той.

— Крисчън ме докара — отвърнах предпазливо.

— Така ли? — Усмивката на Хосе се стопи. — Той къде е? — И се намръщи.

— Отиде за напитки. — Огледах се за Крисчън и видях, че си говори с някакъв човек на опашката. Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха. За момент бях като парализирана, не откъсвах очи от невъзможно красивия мъж, който ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Погледът му ме прогаряше.

Мили боже… Този красавец искаше да се върна при него! Дълбоко в мен се разгоря сладка радост.

— Ана! — Гласът на Хосе ме върна към действителността. — Много се радвам, че дойде… Виж, искам да те предупредя…

Неочаквано госпожица Много-къса-коса-и-яркочервено-червило цъфна при нас и го прекъсна.

— Хосе, журналистката от «Портланд Принтс» дойде. Ела. — И ми се усмихна любезно.

— Страхотно, нали? За славата говоря. — Хосе се усмихна широко и в отговор аз също се усмихнах — той беше невероятно щастлив. — Ще се видим по-късно, Ана. — Целуна ме по бузата и тръгна към една млада жена, застанала до висок слаб фотограф.

Снимките на Хосе бяха навсякъде, някои бяха огромни. Имаше и черно-бели, и цветни. Много от пейзажите бяха приказно красиви. На една от снимките, правени край езеро около Ванкувър, беше ранна вечер и розови облаци се отразяваха в неподвижната вода. За кратко се пренесох сред тази тишина и спокойствие. Невероятно.

Крисчън застана до мен и ми подаде чашата вино.

— Става ли за нещо? — попитах с напълно естествен глас.

Той ме погледна недоумяващо.

— За виното питам — поясних.

— Не. На подобни събития рядко сервират нещо добро. Момчето обаче има забележителен талант, нали? — Крисчън също се възхищаваше на снимката с езерото.

— Защо иначе щях да го моля да те снима? — В гласа ми нахлу гордост.

Очите му бавно се преместиха от снимката към мен.

— Крисчън Грей? — Фотографът от «Портланд Принтс» пристъпи към Крисчън. — Позволете да ви снимам.

— Разбира се. — Намръщеното лице на Крисчън се изглади и той ме дръпна до себе си. Фотографът ни погледна и дори не прикри изненадата си.

— Благодаря ви, господин Грей. — Щракна няколко снимки. — Госпожица… — започна любопитно.

— Ана Стийл — отвърнах.

— Благодаря ви, госпожице Стийл. — И забърза нанякъде.

— Потърсих твои снимки с гаджета в интернет, но не открих нито една — казах. — Затова Кейт беше решила, че си гей.

Устните на Крисчън потрепнаха в нещо като усмивка.

— Това обяснява нетактичния ти въпрос. Не, Анастейжа, нямам гаджета, ти си единственото. Това обаче ти е известно. — Гласът му беше тих и много искрен.

— Значи никога не си… — огледах се нервно, за да съм сигурна, че никой не ни подслушва. — Никога не извеждаш подчинените си кукли?

— Понякога ги извеждам. Но не излизаме като двойка на среща. Обикновено на пазар. — Той сви рамене, без да откъсва очи от мен.

«Значи сте си стояли в залата за игри.» Червената стая на болката в апартамента му. Не знаех какво да кажа.