Е Джеймс - 50 нюанса по тъмно

Минах нервно през фоайето, усмихнах се и махнах с ръка на Клер на рецепцията. Двете с нея май щяхме да станем приятелки. Джак — разговаряше с Елизабет — се усмихна широко и ми отвори вратата.

— След теб, Ана.

— Благодаря. — Усмихнах се смутено.

Тейлър чакаше на тротоара. Отвори задната врата на автомобила. Стрелнах колебливо Джак с поглед. Той беше зяпнал слисано джипа ауди.

Качих се на задната седалка и се озовах до него — Крисчън Грей — облечен със сив костюм, без вратовръзка, бялата риза разкопчана на врата. Сивите му очи блестяха.

Устата ми пресъхна. Той изглеждаше великолепно, като изключим, че ме наблюдаваше намръщено. _Защо?_

— Кога си яла за последно? — сряза ме, докато Тейлър затваряше вратата след мен.

По дяволите!

— Здравей, Крисчън. И аз се радвам да те видя.

— Не желая да чувам острия ти език. Отговори ми. — Очите му блестяха.

Мама му стара!

— Ами… На обяд хапнах кисело мляко. А, да, изядох и един банан.

— Кога за последен път си яла истинска храна? — попита остро той.

Тейлър се настани зад волана, запали и се вля в трафика.

Вдигнах поглед и забелязах, че Джак ми маха с ръка, сякаш можеше да ме види през тъмните прозорци. Махнах му и аз.

— Кой е този? — сопна се Крисчън.

— Шефът ми. — Стрелнах с поглед красивия мъж до мен и забелязах, че устата му е стисната в тънка линия.

— Та питах кога за последен път си яла нормална храна.

— Крисчън, това изобщо не ти влиза в работата — отсякох. Чувствах се невероятно смела и дръзка.

— Влиза ми в работата всичко, което правиш. Отговори ми.

«Изобщо не ти влиза в работата.» Изпъшках отчаяно и извъртях очи към тавана, а той присви своите. За пръв път от много време ми идваше да се изсмея. Опитах се да потисна напиращия кикот. Лицето на Крисчън поомекна, докато аз се стараех да остана сериозна, и някакво подобие на усмивка пробяга по красивите му изваяни устни.

— Е? — настоя той с по-мек глас.

— Паста alla vongole*, миналия петък — отговорих аз.

[* С миди (ит.). — Б.пр.]

Той затвори очи. Беше побеснял. После по лицето му премина нещо като съжаление.

— Ясно. — Гласът му не изразяваше нищо. — Отслабнала си с поне два килограма и половина, може би дори повече. Моля те, Анастейжа, храни се.

Сведох поглед към преплетените пръсти в скута ми. Как бе възможно винаги да ме кара да се чувствам като непослушно дете?

Той се размърда и се обърна към мен.

— Как си? — попита. Гласът му бе тих и нежен.

«Как ли? Смазана съм…» Преглътнах.

— Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа.

Той си пое рязко въздух.

— И аз съм така — прошепна и стисна ръката ми. — Липсваш ми.

О, не! Кожа до кожа.

— Крисчън, аз…

— Ана, моля те. Трябва да поговорим.

«Ще се разплача! О, не!»

— Крисчън, аз… моля те… плаках толкова много — прошепнах. Мъчех се да овладея чувствата си.

— Недей, любима, недей. — Подръпна ръката ми и преди да се усетя се озовах в скута му. Той ме прегърна, зарови нос в косата ми. — Нямаш представа колко много ми липсваше, Анастейжа…

Исках да се отскубна от ръцете му, но той ме беше прегърнал здраво. Притиснал ме беше към гърдите си. Усетих, че се разтопявам. «Точно така, това е моето място.»

Отпуснах глава на гърдите му и той обсипа косата ми с целувки. Ухаеше на лен, на омекотител за дрехи, на душ гел и на любимия ми аромат — на Крисчън. За момент си позволих да се потопя в илюзия, че всичко ще е съвсем наред, и усетих как измъчената ми душа се успокоява.

След няколко минути Тейлър отби до тротоара, въпреки че все още бяхме в града.

— Ела. — Крисчън ме измести от скута си. — Стигнахме.

Какво?!

— Горе има хеликоптерна площадка. — И кимна към сградата, сякаш за да обясни.

Разбира се. «Чарли Танго». Тейлър отвори вратата и слязох. Той ми се усмихна топло и доброжелателно и се почувствах в безопасност. Усмихнах му се и аз.

— Трябва да ти върна кърпичката.

— Задръжте я, госпожице Стийл, с най-добри пожелания.

Изчервих се. Крисчън заобиколи колата и ме хвана за ръка.

Погледна любопитно Тейлър, който издържа погледа му съвсем спокойно, без да разкрие нищо.

— Девет? — каза му Крисчън.

— Добре, господине.

Крисчън кимна, обърна се и ме поведе през двойните врати в просторното фоайе. Наслаждавах се на ръката му и на дългите опитни пръсти, преплетени с моите. Отново усетих познатото чувство — привлечена съм също като Икар към слънцето. Веднъж вече се изгорих, а ето че съм отново с него.

Пред асансьорите той натисна копчето и аз го стрелнах с поглед и забелязах, че по устните му трепка загадъчна полуусмивка. Когато вратата се отвори, той пусна ръката ми и влязохме.