Е Джеймс - 50 нюанса по тъмно

— О, Крисчън, понякога си адски задръстен.

— Задръстен? Аз? Не ми харесва тонът ви, госпожице Стийл.

— Още по-зле.

По устните му трепна усмивка.

— Липсваше ми острият ти език, Анастейжа.

Ахнах и ми се прииска да изкрещя: «Липсваше ми — целият ми липсваше — не само езикът!». Но мълчах и гледах през подобното на стъклен аквариум предно стъкло на «Чарли Танго». Летяхме на юг. Залезът беше от дясната ни страна, слънцето се бе снишило към хоризонта — огромно, огненооранжево — и аз отново се превръщах в Икар, който лети прекалено близо до него.

Мракът ни преследваше и по небето плисна плащ от опалово, розово и аквамарин, преплетени както умее единствено майката природа. Вечерта беше хладна, ясна, светлините на Портланд трепкаха, намигаха, приветстваха ни.

Крисчън кацна на хеликоптерната площадка на същата необикновена сграда от кафяви тухли в Портланд, от която излетяхме преди по-малко от три седмици.

Та колко време са три седмици? Въпреки това имах чувството, че съм познавала Крисчън цял живот. Той се занимаваше с «Чарли Танго», щракаше разни ключове, роторите спряха и най-сетне чувах в слушалките само собственото си дишане. Хм. За секунда си припомних случката с Томас Талис. Пребледнях. Точно сега нямах никакво желание да мисля по този въпрос.

Крисчън разкопча колана си и се приведе, за да разкопчае и моя.

— Добре ли пътувахте, госпожице Стийл? — Гласът му беше мек, очите му блестяха.

— Да, господин Грей, благодаря — отвърнах любезно.

— Да вървим да видим снимките на момчето. — Подаде ми ръка, аз я поех и слязох от «Чарли Танго»

Побелял мъж с брада се приближи, широко усмихнат. Познавах го от миналия път.

— Здравей, Джо — каза Крисчън и пусна ръката ми, за да се ръкува с него. — Стивън ще дойде да го вземе между осем и девет.

— Дадено, господин Грей. Мадам. — Кимна ми. — Автомобилът ви чака. А, да, асансьорът не работи, налага се да слезете по стълбите.

— Благодаря, Джо.

Тръгнахме към стълбището.

— Добре че етажите са само три, иначе тези токчета щяха да ти създават проблеми — недоволно каза Крисчън.

— Не ти ли харесват?

— Много ми харесват, Анастейжа. — Погледът му потъмня и имах чувството, че ще каже още нещо, но той само изхъмка. — Ела. Ще слизаме бавно. Не искам да паднеш и да си счупиш врата.

Седяхме, потънали в мълчание, докато шофьорът ни откарваше към галерията. Безпокойството ми бе превключило на най-висока скорост и вече разбирах, че времето, прекарано в «Чарли Танго», е било окото на бурята. Крисчън беше мълчалив, замислен… дори изпълнен с нервно очакване; предишното ни приятно настроение вече беше изчезнало. Исках да кажа толкова много неща, но пътуването бе твърде кратко. Крисчън гледаше умислено през прозореца.

— Хосе ми е просто приятел — прошепнах.

Крисчън се обърна и ме погледна, очите му бяха потъмнели, подозрителни, не издаваха нищо. Устата му — о, да, устата му ме разсейваше, неканен образ. Спомних си какво усещах, когато докосваше всяко мое местенце. Кожата ми пламна. Той се намести на седалката и се намръщи.

— Тези красиви очи изглеждат твърде големи на лицето ти, Анастейжа. Моля те, кажи ми, че ще хапнеш нещо.

— Добре, Крисчън, ще хапна нещо — отвърнах автоматично.

— Говоря сериозно.

— Я виж ти. — Не успях да скрия сарказма си. Колко нагъл беше този тип — прекарал ме беше през ада през последните няколко дни. Не, грешка. Аз сама се бях прекарала през ада. Не, не бях аз. Той го беше направил. Поклатих объркано глава.

— Не искам да се карам с теб, Анастейжа. Искам да се върнеш и искам да си здрава — каза той.

— Нищо не се е променило. — «Ти си все същият.»

— Да поговорим на връщане. Вече стигнахме.

Автомобилът спря пред галерията и Крисчън слезе, като ме остави безмълвна. Отвори ми вратата, за да сляза, и аз протегнах крак.

— Защо го направи? — попитах. Гласът ми бе по-висок, отколкото очаквах.

— Какво да съм направил? — Крисчън ме погледна слисано.

— Казваш нещо такова, а след това просто спираш.

— Анастейжа. Ти искаше да дойдем. Нека разгледаме изложбата, след това ще поговорим. Нямам никакво желание за скандал насред улицата.

Огледах се. Беше прав. Наоколо имаше прекалено много хора. Стиснах устни, а той ме погледна гневно.

— Добре — казах нацупено. Той стисна ръката ми и ме поведе към сградата.

Влязохме в преустроен склад — тухлени стени, подове от тъмно дърво, бели тавани и бели тръби. Просторно и модерно. Доста хора се мотаеха, пиеха вино и се възхищаваха на работата на Хосе. Неприятностите се стопиха и разбрах, че Хосе е осъществил мечтата си. «Браво, Хосе, страхотен си!»