Е Джеймс - 50 нюанса по тъмно

Не се сещах какво друго да кажа. Сърцето ми се беше качило в гърлото и в очите ми напираха сълзи.

Крисчън ме въведе вътре и преди да се усетя, коленичи пред мен. По дяволите! Не го очаквах! Дъхът ми секна.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си пръстен и ме погледна. Сивите му очи блестяха.

— Обичам те, Анастейжа Стийл. Искам да те обичам, да се грижа за теб и да те закрилям до края на живота си. Бъди моя. Винаги. Сподели живота си с мен. Омъжи се за мен.

Примигах и сълзите ми рукнаха. Моят Петдесет нюанса, мъжът на живота ми. Обичах го невероятно много и докато ме заливаше истинско емоционално цунами, успях да промълвя една-единствена думичка:

— Да.

Той бавно ми сложи пръстена. Красив, платинен, с овален диамант. И ужасно голям! Голям, но семпъл и зашеметяващ с простотата си.

— О, Крисчън — изхлипах аз, внезапно преизпълнена с радост, коленичих до него, зарових пръсти в косата му и го целунах, целунах го от все сърце и душа. Целунах този красив мъж, който ме обичаше и когото обичах аз, и той обви ръце около мен, дланите му се насочиха към косата ми, устата му покри моята. Дълбоко в себе си знаех, че винаги ще съм негова и че той винаги ще е мой. Бяхме стигнали дотук заедно и макар да ни оставаше да вървим още много, бяхме създадени един за друг. Бяхме обречени да успеем.

Той дръпна от цигарата и огънчето ярко засия в мрака. Бавно издиша дима и две кръгчета се разсеяха пред него, бледи и призрачни на лунната светлина. Разшава се на мястото си от отегчение, удари една бърза глътка евтин бърбън от шише, увито в оръфана кафява хартия, после пак го пъхна между бедрата си.

Не можеше да повярва, че още е на вярна следа. Устните му се извиха в сардонична усмивка. Хеликоптерът беше безразсъден и дързък ход. Едно от най-вълнуващите неща, които бе правил през живота си. Но напразно. Подсмихна се иронично. «Кой да си помисли, че копелето наистина може да управлява тоя шибан вертолет?»

Изсумтя.

Бяха го подценили. Ако дори за миг си мислеше, че с това ще му се размине, Грей още нищо не знаеше.

През целия му живот се случваше все същото. Хората постоянно го подценяваха — някакъв тип, който чете книги. Майната му! Човек с фотографска памет, който чете книги. О, какви неща беше научил, какви неща знаеше! Отново изсумтя. «Да, за теб, Грей. Нещата, които знам за теб.»

Не е зле за едно хлапе от клоаките на Детройт.

Не е зле за хлапето, спечелило стипендия за Принстън.

Не е зле за хлапето, което си скъсваше задника в колежа и постъпи в издателство.

А сега всичко това отиваше по дяволите заради Грей и неговата кучка. Той навъсено погледна къщата, сякаш тя олицетворяваше всичко, което мразеше. Ала нямаше какво да прави там. Единствената драма беше онази сочна блондинка в черно, дето с олюляване слезе на отбивката, цялата обляна в сълзи, и отпраши с белия мерцедес.

Той мрачно се подсмихна, после потръпна. По дяволите, ребрата му! Още го боляха от ритниците на мутрите на Грей.

Сцената отново се появи пред очите му. «А си докоснал пак госпожица Стийл, а съм те убил!»

Онзи гадняр също щеше да си го получи. Да, само да знаеше какво му се пише!

Отпусна се на облегалката. Май се очертаваше дълга нощ. Щеше да остане, да наблюдава и да чака. Отново си дръпна от червеното марлборо. Все щеше да дойде и неговият момент. И то скоро.