Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Артър видя, че беше. Погледна ядосано часовника си.

Фенчърч го сбута.

— Хайде — каза тя. — Отиди и я вземи. Не се ядосвай. Дръпни им една хубава реч, колко си щастлив и такива работи. После ще ми се обадиш да кажеш как е минало. Искам да чуя плочата. Хайде!

Тя го тупна по ръката и си отиде.

Редовните посетители решиха, че речта му е прекалено многословна. В края на краищата, ставаше дума само за грамофонна плоча с шотландски гайди.

Артър се замисли, слушаше музиката и продължи периодично да се залива в смях.

Зър-р-р-р, зър-р-р-р.

Зъррр, зъррр.

— Ало, да? Да, точно така. Да. Говорете по-силно, тук е много шумно. Какво?

— Не. В бара бачкам само вечер. На обяд е Ивон, а Джим е собственикът.

— Не, не бях аз. Какво? Трябва да говорите по-силно. Какво?

— Не, нищо не знам за никаква томбола. Какво?

— Нищо не знам за такива работи, чакайте, ще извикам Джим.

Барманката закри с ръка слушалката и се провикна в шумния бар.

— Ей, Джим, един тип по телефона разправя, че бил спечелил томбола. Все казва, че бил билет номер тридесет и седем и че бил спечелил.

— Не, един друг човек спечели, тук в бара и си взе наградата — изкрещя в отговор Джим.

— Пита, дали билетът е при нас.

— А как смята, че е спечелил, като дори няма билет?

— Казва, как така си спечелил, като нямаш билет? Какво?

Отново закри слушалката с ръка.

— Джим, тоя продължава да се прави на много хитър и да ме будалка. Казва, че на билета имало номер.

— Естествено, че ще има номер! Нали е скапан билет за томбола!

— Казва, че имало телефонен номер на билета.

— Затвори тоя телефон и обслужвай скапаните клиенти, имаш ли нещо против?

В осем часа Западно време един човек седеше сам на пясъчния плаж и тъгуваше за необяснимата си загуба. За нея можеше да мисли само с мъка при това на малки порции, защото цялата беше твърде голяма, за да се понесе.

Гледаше дългите бавни вълни, заливащи пясъка и чакаше нищото, което знаеше, че ще се случи. Когато дойде времето, в което то нямаше да се случи, то надлежно не се случи и така следобедът угасна, слънцето се скри зад дългата линия на морето и денят си отиде.

Пясъчната ивица, която няма да назовем, защото на нея се намира частната му къща, беше едно от многото подобни места по протежение на стотиците мили океанско крайбрежие, което най-напред тръгва на запад от Лос Анджелис и което в новото издание на «Пътеводител на галактическия стопаджия» е описано веднаж като: «боклучиво, стипчиво, миризливо и, как беше онази дума, и всички видове лоши неща, ой» и втори път, в запис направен само часове след първия, като: «място, което напомня няколко хиляди квадратни мили ненужна поща изпратена от компанията за кредитни карти „Американ Експрес“, но без същото усещане за дълбок морал. Плюс, че въздухът по една или друга причина е жълт».

Крайбрежието най-напред тръгва на запад, след това завива на север, към мъгливия залив на Сан Франциско, който «Пътеводителят» описва като: «Добро място за посещаване. Никак не е трудно да повярваш, че всички, които срещаш там също са космически пътешественици. Поставянето началото на нова религия за тях е начин да кажат „здрасти“. Докато се установите и схванете особеностите на това място, за препоръчване е на три от всеки зададени ви, от когото и да било четири въпроса да отговаряте с „не“, защото там стават някои много странни неща, от които нищо неподозиращият чужденец може да умре». Стотиците лъкатушещи мили скали, пясъци, палми, вълноломи и залези, в «Пътеводителя» са описани като: «Кеф! Добър при това».

И някъде по продължение на този кефски бряг се намираше къщата на неутешимия човек, когото много хора смятаха за откачен. Но това беше така единствено защото, както той казваше на хората, наистина е откачен.

Една от многото причини, поради които хората го смятаха за такъв, беше чудноватата му къща, която, дори и на място, където повечето къщи са по един или друг начин особени, в ексцентричността си достигаше до крайности.

Къщата му се наричаше: «Извън лудницата».

Името му беше просто Джон Уотсън, макар че той предпочиташе да го наричат, и някои от приятелите му сега неохотно се бяха съгласили да правят това, Уонко Нормалния.

В къщата му имаше някои странни неща, включително и един стъклен аквариум с гравирани върху него пет думи.

За него ще говорим много по-късно — това сега е само въведение, колкото да кажем, че слънцето залязва и че той е там и го наблюдава.