Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Е?

— Да предположим — каза той — само да предположим… — не знаеше какво следва, така че реши само да се облегне назад и да слуша, — … че по някакъв много странен начин ти си от голямо значение за мен и че, макар и да не си го знаела, по някакъв начин аз също съм от голямо значение за теб и всичко отива по дяволите, защото сме били заедно само в продължение на пет мили и аз съм глупав идиот, който не знае как да каже нещо много важно на някой друг, който току-що е срещнал, без в същото време да се блъска в разни камиони, какво според теб… — той спря безпомощно и я погледна — трябва да направя?

— Гледай пътя! — извика тя.

— Гадост!

Той едва избегна страничния удар в сто италиански перални машини, натоварени на немски камион.

— Струва ми се — каза тя, като изпусна въздишка на облекчение, — че трябва да ми вземеш нещо за пиене, преди да тръгне влака.

Поради някаква причина, в кръчмите по гарите има нещо много потискащо, един много специален тип мръсотия, и свинското е с особена белота.

Сандвичите, обаче, са по-лоши от свинското. В Англия много силно се е вкоренило чувството, че да направиш един сандвич интересен, привлекателен или по какъвто и да било начин приятен за ядене, е нещо греховно, нещо, което само чужденците правят. «Направи ги сухи!» е инструкцията, дълбоко залегнала в колективното национално съзнание, «Направи ги гумени! Ако искаш да са пресни, мий ги на чешмата веднъж седмично».

Именно в яденето на сандвичи по гарите в неделя, англичаните търсят изкупление за греховете, които е натрупала нацията им. Въобще не са наясно какви са тези грехове, а и не искат да знаят. Греховете не са нещо, за което човек иска да знае. Но каквито и грехове да е имало, те са повече от изкупени, заради сандвичите, които доброволно се заставят да ядат.

Ако има нещо по-лошо от сандвичите, това са кренвиршите, поставени до тях на рафта. Безрадостни тръбички, пълни с хрущяли, плуващи в море от нещо топло и тъжно, със забодени в тях пластмасови етикетчета с формата на готварска шапка — «Паметник на някой готвач мразещ света и умрял сам и забравен от всички, сред котките си, на някое задно стълбище в бедняшки квартал», би си помислил човек.

Кренвиршите са за тези, които знаят какви са греховете им и искат да изкупят нещо конкретно.

— Сигурно има и по-добро място — каза Артър.

— Няма време — отвърна Фени и погледна часовника си. — Влакът ми тръгва след половин час.

Седнаха на малка, клатеща се маса. На нея имаше някакви мръсни чаши и някакви прогизнали подложки за бирени халби, на които бяха напечатани смешки. Артър взе за Фени доматен сок, а за себе си половинка жълта вода с някакъв газ в нея. И два кренвирша. Не знаеше защо. Взе ги, за да има какво да прави, докато се успокои газът в чашата.

Барманът пльосна рестото в локва бира върху бара, за което Артър му благодари.

— Добре — каза Фени. — Кажи сега, каквото имаш да казваш.

Гласът й звучеше безкрайно скептично, доколкото беше в състояние, и сърцето на Артър помръкна. Едва ли, мислеше той, това е най-предразполагащото място, на което да се опита да й обясни — както седеше пред него, изведнъж охладняла и заела отбранителна позиция — че в някакъв извънтелесен сън той е получил по телепатия чувството, че умствения срив, който е преживяла, е свързан с факта, че земята, макар и нещата да изглеждат иначе, е била унищожена, за да се отвори място за нова хиперпространствена магистрала, нещо, за което единствен той от цялата планета знае, защото е видял всичко от кораба на Вогоните, и че освен това, както тялото, така и душата му копнеят за нея непоносимо, и че иска да спи с нея веднага, щом човешки е възможно.

— Фени — започна той.

— Чудя се, дали бихте си купили билет за нашата томбола. Съвсем евтино е.

Той рязко вдигна поглед.

— Да съберем пари за Анджи, която се пенсионира…

— Какво?

— … и има нужда от изкуствен бъбрек.

Над него се беше надвесила една доста вдървено-стройна жена на средна възраст с малко спретнато плетено костюмче, с малка спретната студенонакъдрена косичка, спретната малка усмивка. Сигурно много я ближеха малки спретнати кученца.

Пред себе си държеше кочан с билети и кутия за събиране на пари.

— Само десет пенса билетчето — каза тя, — така че сигурно бихте купили две. Без да ограбвате банката! — тя се засмя със звучен малък смях и след това изпусна любопитно дълга въздишка. Думите «без да ограбвате банката» сигурно й бяха доставили повече удоволствие от всичко друго след времето, когато през войната при нея са били разквартирувани американски войници.