Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Ъ-ъ, да, добре — каза Артър и бързо мушна ръка в джоба си, откъдето извади две монети.

Вбесяващо бавно и със спретната театралност, ако такова нещо съществува, жената скъса две билетчета и ги подаде на Артър.

— Надявам се да спечелите — каза тя с усмивка, която се появи внезапно, — наградите са толкова приятни!

— Да, благодаря — каза Артър, като мушна билетите доста небрежно в джоба и си погледна часовника.

Обърна се към Фени.

Това направи и жената с билетите за томболата.

— А вие, млада госпожице? — каза тя. — За изкуствения бъбрек на Анджи. Виждате ли, тя ще се пенсионира. Да? — Малката усмивка се разшири още повече върху лицето й. Трябваше да спре и да се отпусне скоро, иначе кожата й сигурно щеше да се разцепи.

— Ъ-ъ, вижте, заповядайте — каза Артър и бутна към нея монета от петдесет пенса с надеждата, че ще си отиде.

— А-а, значи сме богати, така ли? — каза жената с дълга усмихната въздишка. — От Лондон, нали?

На Артър му се щеше да не говори така убийствено бавно.

— Не, благодаря, наистина няма нужда — каза той и махна с ръка, а тя с ужасна решителност започна да отброява пет билетчета, едно по едно.

— Но вие трябва да вземете билетчетата си — настоя жената, — иначе няма да може да получите наградата си. Наградите са много хубави, да знаете. Много подходящи .

Артър грабна билетите и каза «благодаря» с остротата, на която е способен. Жената отново се обърна към Фени:

— А сега, какво ще кажете…

— Не! — изкрещя Артър. — Тези са за нея! — обясни той, размахвайки петте нови билета.

— О, да, разбирам. Колко мило!

Тя се усмихна противно и на двамата.

— Е, наистина се надявам…

— Да — сопна се Артър, — благодаря ви.

Най-накрая жената се оттегли на съседната маса. Артър се обърна отчаяно към Фени и с облекчение видя, че тя се тресе от безмълвен смях.

Той въздъхна и се усмихна.

— До къде бяхме стигнали?

— Нарече ме Фени и тъкмо щях да те помоля да не го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

Тя разбърка доматения си сок с малката дървена бъркалка за коктейли.

— Затова попитах, дали не си приятел на брат ми.

Всъщност ми е половин брат. Само той ме нарича Фени, а аз не го обичам особено за това нещо.

— Тогава как…?

— Фенчърч.

— Какво?

— Фенчърч .

Тя го погледна строго.

— Да. И дебна като рис, дали няма да ми зададеш същия тъп въпрос, който непрекъснато ми задават всички останали, докато ми се прииска да запищя. Ще се разсърдя и ще се разочаровам, ако го направиш. Освен това ще се разпищя. Така че, внимавай.

Тя се усмихна, тръсна косата си над лицето и го погледна иззад нея.

— О — каза той, — май не е много честно, нали?

— Така е.

— Добре.

— Добре — каза тя през смях, — можеш да ме питаш. По-добре да свършим с това. По-добре, отколкото през цялото време да ме наричаш Фени.

— Предполагам… — каза Артър.

— Останаха ни само два билета и тъй като бяхте толкова щедър преди…

— Какво? — викна Артър.

Жената с накъдрената коса и усмивката сега размахваше почти празния кочан с двата билета пред носа му.

— Реших да дам възможност на вас, защото наградите са толкова хубави.

Тя сбърчи нагоре носа си съпричастно.

— Подбрани с много вкус . Знам, че ще ви харесат. А и пенсионирането на Анджи, разбирате, нали. Искаме да й подарим…

— Изкуствен бъбрек, да — каза Артър. — Ето.

Подаде й още две монети и взе билетите.

Сякаш на жената й хрумна нещо. Хрумна й много бавно. Така дългите пенести вълни се приближават към пясъчните плажове.

— О, Боже! — каза тя. — Не прекъсвам нещо важно, нали?

Погледна и двамата с тревога.

— Не — отговори Артър, — всичко е наред. Всичко, което може да бъде наред, е наред.

— Благодаря — добави той.

— Искам да кажа — каза тя с радостния екстаз на тревогата, — вие не сте… влюбени , нали?

— Трудно е да се каже — отвърна Артър. — Още не сме имали възможност да си поговорим.

Той погледна Фенчърч. Тя се беше ухилила.

Жената кимна съучастнически.

— След минутка ще ви покажа наградите! — каза тя и излезе.

Артър се обърна с въздишка отново към момичето, в което му беше трудно да каже дали е влюбен.

— Искаше да ми зададеш въпрос — каза тя.

— Да — каза Артър.

— Можем да го съставим заедно, ако искаш — каза Фенчърч. — Била ли съм намерена…

— … в ръчна чанта… — присъедини се Артър.

— … в бюро за загубени вещи… — казаха те заедно.

— … на гарата на «Фенчърч стрийт»? — завършиха.