Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— И отговорът — каза Фенчърч — е «не».

— Добре — каза Артър.

— Там съм била само зачената.

— Какво?

— Била съм заче…

— В бюрото за загубени вещи?

— Разбира се, че не. Не бъди глупав. Какво ще правят родителите ми в бюро за загубени вещи? — попита тя, доста отвратена от мисълта.

— Е, не знам — изфъфли Артър — или по-скоро…

— На опашката за билети.

— На…

— На опашката за билети. Така поне казват. Отказват да дават повече подробности. Казват, че не можеш да повярваш, колко човек може да се отегчи на опашката за билети на гарата на «Фенчърч стрийт».

Тя отпи срамежливо от доматения си сок и погледна часовника си.

Артър продължи да гъргори още малко.

— След минута-две трябва да тръгвам — каза Фенчърч. — А ти не си и започнал да ми казваш това ужасно необикновено нещо, което толкова искаш да свалиш от плещите си.

— Защо не те закарам до Лондон? — каза Артър. — Събота е, нямам никаква работа, бих…

— Не — каза Фенчърч. — Благодаря. Мило от твоя страна, но не. Трябва да остана сама за ден-два. — Тя се усмихна и вдигна рамене.

— Но…

— Ще ми кажеш друг път. Ще ти дам телефона си.

Докато тя драскаше с молив седемте цифри върху парче хартия, сърцето му бумкаше и свистеше.

— А сега можем да се успокоим — каза тя с усмивка, която взе да го изпълва, докато накрая чувстваше, че ще се пръсне.

— Фенчърч — каза той и се наслаждаваше на името, докато го произнася, — аз…

— Кутия пияни вишни — каза провлачен глас, — а също така, и знам, че това ще ви хареса, грамофонна плоча с шотландски гайди…

— Да, благодаря ви, много мило — настоя Артър.

— Помислих си, само да ви ги покажа — каза накъдрената жена, — понеже сте от Лондон…

Тя държеше предметите гордо, за да може Артър да ги види. Наистина бяха кутия пияни вишни и плоча с гайди. Така си беше.

— Сега ще ви оставя да довършите питиетата си на спокойствие — каза тя, като потупа Артър леко по бушуващото му рамо, — но знаех, че ще искате да ги видите.

Артър впи очите си в тези на Фенчърч отново и изведнъж не знаеше какво да каже. Между тях двамата беше настъпил моментът, после си беше отишъл и цялата хармония бе нарушена от тази глупава, проклета жена.

— Не се тревожи — каза Фенчърч и го погледна с нетрепващ поглед над ръба на чашата. — Ще си поговорим пак. — Тя отпи.

— Може би — добави — нямаше да мине толкова добре, ако не беше тя. — Усмихна се кисело и отново тръсна косата над лицето си.

Наистина беше така.

Трябваше да признае, че е така.

Тази вечер, у дома си, докато подскачаше нагоре-надолу из къщата и се правеше на кон, който се препъва на бавен ход в царевична нива, Артър, като непрекъснато избухваше в истеричен смях, си помисли, че дори би могъл да чуе плочата с шотландски гайди, която бе спечелил от томболата. Беше осем часа и той реши да се принуди, да се застави да изслуша цялата плоча, преди да й се обади по телефона. Може би дори трябваше да го остави за утре. Това би било мъдрото решение. Или по някое време следващата седмица.

Не. Без игрички. Желаеше я и не го интересуваше кой знае и кой не. Той определено и абсолютно я желаеше, обожаваше я, копнееше за нея, искаше да прави с нея повече неща, отколкото можеха да се опишат с думи.

В действителност, той се улови да казва неща като «ура», докато подскачаше като луд из къщата. Очите й, косата й, гласът й, всичко…

Спря.

Ще пусне плочата с гайдите. След това ще й се обади.

Дали пък, може би, да не вземе първо да й се обади?

Не. Ето това ще направи. Първо ще пусне плочата. Ще я изслуша до последния зловещ писък. След това ще й се обади. Това беше правилният ред на нещата. Това ще направи. Боеше се да се докосва до разни неща от страх да не експлодират.

Взе плочата. Тя не избухна. Извади я от обложката. Отвори капака на грамофона и включи усилвателя. И двете оцеляха. Той се изкиска глупаво и спусна рамото върху плочата.

Седна и тържествено се заслуша в «Шотландския войник».

Изслуша и «Изумителна красота».

Чу още нещо за някаква, долина.

Помисли си за невероятния обяд.

Тъкмо щяха да си тръгват, когато вниманието им беше привлечено от ужасно «у-ху-у-у»! Ужасяващо накъдрената жена им махаше от другата страна на ресторанта като някаква глупава птица със счупено крило. Всички посетители се обърнаха и изглежда очакваха от тях някаква реакция.

Не бяха чули онази част, в която ставаше дума за това, колко щастлива ще бъде Анджи заради сумата от четири лири и тридесет пенса, събрана с помощта на всички, за да й помогнат за изкуствения бъбрек, подсъзнателно бяха доловили, че някой от съседната маса е спечелил кутия пияни вишни и трябваше да минат минута, две, докато осъзнаят, че ухукащата дама иска да знае, дали билет номер 37 не е у тях.