Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Никакво «но». Пещерата беше отвратително гадна и той я мразеше. Но бе живял в нея в продължение на пет години и тя все пак се беше превърнала в нещо като негов дом, а на човек обикновено му се ще да знае къде е живял преди. Артър Дент бе от тези хора и затова отиде до Ексетър, за да си купи компютър.

Разбира се, той искаше точно това — компютър. Но трябваше да има някоя сериозна цел, преди да отиде и да похарчи куп суха пара за нещо, което иначе хората погрешно биха взели за предмет, с който си играеш. И ето това беше сериозната му цел. Точно да определи мястото на една пещера от праисторическата епоха. Той обясни това на продавача в магазина.

— Защо? — попита той.

Сложен въпрос.

— О’кей, остави това — каза продавачът. — А как?

— Вижте, надявах се вие да ми помогнете за начина.

Мъжът въздъхна и раменете му се отпуснаха надолу.

— Имате ли опит с компютрите?

Артър се зачуди дали да не спомене «Еди» — бордовия компютър на «Златно сърце», който би свършил работата за секунда, или «Дълбока мисъл», или…, но реши да не споменава.

— Не — каза той.

— Изглежда ще се забавлявам този следобед — каза продавачът, но само на себе си.

Артър купи машината марка «Епъл» и без друго. В продължение на няколко дни той също така се сдоби с някакви астрономически програмни продукти, проследи движението на звездите, начерта груби малки диаграми, на които означи местата на звездите, такива, каквито му се струваше, че си спомня да са били, когато гледаше от пещерата навън към вечерното небе и работи трескаво със седмици, отлагайки с радост заключението, до което беше сигурен, че неминуемо ще стигне, а именно, че планът му е абсолютно нелеп.

Нескопосаните чертежи по памет бяха безполезни. Дори не знаеше преди колко време е било това, освен грубата преценка на Форд Префект, направена някога, че това е станало преди около два милиона години и той просто не е знаел да смята.

И все пак, най-накрая изработи метод, който поне щеше да доведе до резултат. Реши да не обръща внимание на факта, че би имал страхотен късмет, ако улучи вярната галактика при хаоса от елементарни правила, безумни приближения и тайнствени предположения, които използва. Просто продължи и получи резултат.

Щеше да каже, че това е правилният резултат. Кой щеше да знае, че не е?

Но случи се така, че сред множеството необятни възможности на съдбата, той улучи верния отговор, макар че, естествено, никога нямаше да разбере това. Просто отиде в Лондон и почука на съответната врата.

— О, мислех, че първо ще ми се обадиш по телефона.

Артър зяпна от изумление.

— Можеш да влезеш само за минутка — каза Фенчърч — Тъкмо излизах.

Летен ден в Айлингтън, изпълнен с воя на машини за реставриране на старинни постройки.

Фенчърч беше заета следобеда и Артър се шляеше като в някаква блажена мъгла из магазините, които в Айлингтън са нещо съвсем полезно, както без колебание би потвърдил всеки, който редовно се нуждае от стари дърводелски инструменти, шлемове от Англо-бурската война, стара канцеларска мебелировка или риба.

Слънцето печеше терасите по покривите. Печеше архитектите и водопроводчиците. Печеше адвокатите и крадците. Печеше пиците. Печеше предмета на дейност на бюрата за недвижима собственост.

Биеше и по Артър, когато влезе в реставриран мебелен магазин.

— Това е интересна сграда — каза собственикът весело — Има изба с таен проход към съседната кръчма. Изглежда са го направили заради принц-регента, за да може да избяга, ако се наложи.

— Искате да кажете, в случай, че някой го хване да купува раирана чамова мебел? — каза Артър.

— Не — отвърна собственикът, — не по тази причина.

— Ще трябва да ме извините — каза Артър. — Ужасно съм щастлив.

— Виждам.

Той продължи унесен и се намери пред канцелариите на «Грийнпийс». Спомни си съдържанието на папката, на която беше написал: «Неща за вършене. Спешно» и която не бе отварял оттогава. Влезе с бодра усмивка и им каза, че е дошъл да им даде малко пари, за да освободят делфините.

— Много смешно — казаха му те. — Отивай си.

Не беше точно отговорът, който бе очаквал, така че опита пак. Този път съвсем му се ядосаха и той излезе навън на слънчевите лъчи, като въпреки всичко остави малко пари.

Точно след шест той се върна при къщата на Фенчърч на малката уличка, стиснал в ръка бутилка шампанско.

— Дръж това — каза тя, бутна в ръцете му дебело въже и изчезна вътре зад голямата бялобоядисана дървена врата, на която висеше дебел катинар, закачен на черен метален лост.