Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

При тези думи той ме хвана за ръката и ме поведе към единия от двата по-големи прозореца на библиотеката. Лишената му от ръкавица ръка бе толкова неприятно, болезнено студена, че изведнъж ми се прииска да се изтръгна от хватката му и да се махна от тук. Обаче мисълта за угнетяващата нюйоркска реалност бе достатъчна, за да мобилизирам волята си и да остана на мястото си. Щом се озовахме пред прозореца, събеседникът ми отметна жълтеникавите драперии и пред взора ми се разкри кадифен среднощен мрак, изпъстрен с хиляди блещукащи светлинки. В следващия момент, сякаш подчинявайки се на едва забележимото движение на ръката му, в небето избухна ослепително зарево и пейзажът се промени до неузнаваемост. Погледът ми се плъзна по необятно море от свежа зеленина, разстилащо се на мястото на мръсните покриви; вдясно искряха сребристите води на река Хъдзън, а в далечината се простираха обширни солени блата, над които се рееха милиони светулки. Сетне заревото ненадейно помръкна и на устните на престарелия джентълмен затанцува зловеща усмивка.

— Това беше преди моето време… преди онзи скуайър, за когото ви разказвах. Сега ще ви покажа нещо друго.

Изведнъж усетих слабост, коленете ми омекнаха и почувствах как ми се завива свят.

— Боже милостиви! — промълвих. — Нима сте способен да правите това с всяка епоха?

Той само ми кимна безмълвно. Усмивката му бе станала още по-широка и разкриваше почернелите му остри зъби. Вкопчих се жълтеникавите драперии, за да не се строполя на пода, а междувременно домакинът ми отново направи онзи едва доловим жест с ръката си.

В небето тутакси лумна ярко зарево и пред взора ми се разкри сцена, едновременно позната и непозната. Това беше Гринуич — такъв, какъвто е бил някога. Елегантни къщички и внушителни имения се извисяваха край яркозелените ливади, паркове и горички. Блатата все още се мержелееха в далечината, ала отвъд тях вече се забелязваха пирамидалните покриви на бъдещия Ню Йорк. Над града бе надвиснала сиво-кафява димна завеса, подхранвана от струйките пушек, бълвани от безбройните комини. Дъхът ми секна; не толкова от тази конкретна гледка, колкото от мисълта за невероятните възможности, които се таяха пред нас.

— А можете ли… смеете ли… да отидете още по-нататък? — с благоговеен трепет попитах аз.

Устните му отново се разкривиха в онази зловеща усмивка.

— По-нататък? Онова, което съм съзирал, ще отнеме разсъдъка ви и ще ви превърне в каменна статуя. Да не съжалявате впоследствие?

Експлозията от светлина, която последва, бе несравнимо по-ярка и ослепителна от предходните две. В продължение на три секунди пред очите ми се разкри дяволско зрелище, чиито смразяващи подробности щяха да обсебят сънищата ми навеки. Ню Йорк се бе превърнал в чудовищна преизподня. Зърнах кошмарни неведоми обекти, реещи се във въздуха; под тях се простираше сумрачният адски град с гигантските му терасовидни съоръжения, исполинските пирамиди и колосалните каменни кули, които в богохулна ярост се протягаха към мрачния небосвод. В неизброимите прозорци горяха пъклени огньове, а провисналите из целия град висящи мостове и галерии гъмжаха от бъдещите обитатели на обречения мегаполис. Те бяха жълтокожи, теснооки и носеха ярки оранжево-червени одежди; всички танцуваха като обезумели под омерзителната какофония от трескави ритми и неистови стонове, ехтяща сред уродливите асфалтови стени на този нечестив затвор.

Наблюдавах тази злокобна картина, размишлявайки за всички неназовими ужаси, дебнещи из този град труп, и напълно забравих за молбата на събеседника си да пазя тишина. Неспособен да се сдържам повече, от гърдите ми се изтръгна отчаян пронизителен вик, който заехтя из старинната къща с такава сила, че стените затрепериха.

В същия миг ослепителното зарево зад прозореца изведнъж угасна и аз забелязах, че старецът конвулсивно потръпва. Свирепата гримаса на гнева, породен от неспособността ми да запазя самообладание, бе затъмнена от див суеверен ужас. Той залитна и се вкопчи в драпериите, както бях сторил и аз преди малко. Очите му се въртяха бясно из орбитите, а главата му се мяташе досущ като на звяр, попаднал в капан. Господ ми е свидетел, че имаше всички основания за това. Собственият ми вопъл едва бе утихнал, когато до слуха ми достигна нов, невъобразимо плашещ звук. Зад заключената врата се дочу проскърцването на спираловидната стълба, последвано от тежки, но приглушени стъпки, сякаш по нея се изкачваха дяла орда боси — или обути с мокасини — неведоми пришълци.