Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

В тези къщурки живеят най-странните обитатели, които светът някога е виждал. Фанатични привърженици на тъмни вярвания, довели до изолацията им от останалите хора, предците им съвсем съзнателно се заселили сред тези диви и безлюдни места, но попаднали в плен на мрачните призраци, родени от собствените им страхове. В бягството си от цивилизацията и просвещението духовните сили на тези пуритани се устремили в съвсем неочаквани посоки, а болезнената им склонност към самоограничаване и жестоката борба за оцеляване сред дивата пустош развили в тези хора най-мрачните и загадъчни черти на човешката природа, водещи началото си още от доисторическото минало на мразовитата им северна прародина. Практични натури със строги възгледи, те не умеели да съгрешават красиво и полагали всички усилия тайното да не стане явно, като постепенно изгубили всякакво чувство за мярка. Единствено старинните призрачни къщурки, дремещи сред непроходимите дъбрави, биха могли да разбудят тези вековни тайни, ако не се бояха до смърт от възкресяването на древните ужаси, осквернили стародавните времена. Навярно най-милостиво би било да бъдат сринати до основи и завинаги да изчезнат от лицето на земята, защото дори когато спят мъртвешкия си сън, спомените за чудовищното минало непрестанно ги преследват под формата на страховити кошмари.

Именно в една такава къща, съсипана и обезобразена от жестоките удари на десетилетията и стихиите, се озовах един мрачен следобед, когато ми се наложи да си потърся убежище от внезапния проливен дъжд. Това се случи през ноември 1896 година, докато обикалях из долината на река Мискатоник, събирайки информация за историята на този край и неговите жители. Понеже предполагах, че пътуването ми ще се проточи — а и заради спецификата на маршрута — реших да се придвижвам с велосипед, макар че времето не беше никак подходящо за такъв транспорт.

Бурята ме застигна насред един занемарен коларски път, по който възнамерявах да стигна до старинния град Аркхам. Наблизо нямаше никакви населени места и единственото укритие, където можех да се подслоня, беше старата и неугледна дървена постройка, чиито мътни прозорчета едва-едва проблясваха сред исполинските, напълно обезлистени брястове. Въпреки че къщата се намираше на значително разстояние от онова, което някога бе минавало за път, още от пръв поглед ме остави с доста неприятно впечатление. Помня как си помислих, че нормалните, порядъчни и благопристойни сгради не се взират в пътешествениците с такава ехидна и лукава злонамереност. После обаче си казах, че навярно бях предубеден от зловещите предания, на които се бях наслушал по време на генеалогичните ми проучвания. Все пак валеше като из ведро, а аз не исках да премръзна и да се измокря до кости. Ето защо преодолях примитивните си суеверни страхове, мобилизирах силите си и след няколко секунди вече бутах велосипеда нагоре по тревистия склон към затворената врата, която изглеждаше едновременно потайна и подбуждаща към размисъл.

В началото ми се бе сторило, че къщата е необитаема, ала с всяка следваща крачка се убеждавах, че не е така. Незнайно защо, това ме изпълни със смътна тревога. Въпреки че водещата към входната врата алея бе обрасла с трева и плевели, състоянието ѝ ясно показваше, че все още се използва по предназначение. Ето защо възпрях инстинктивния си импулс да бутна вратата и наместо това вежливо похлопах. Докато чаках да ми отворят, огледах съседните прозорци и забелязах, че макар да бяха безбожно стари и покрити с дебел слой прах, стъклата им си стояха непокътнати. Следователно тук все още живееше някой, но тогава защо никой не ми отваряше? Замислен над този въпрос, отново почуках на вратата.

Изчаках още малко и след като не дочух нито гласа на незнайния обитател на самотната къща, нито звука от приближаващите му стъпки, протегнах ръка и натиснах ръждясалата дръжка. Вратата не беше нито заключена, нито залостена. Пристъпих вътре, бутайки велосипеда си, и се озовах в сумрачно коридорче с олющени стени, чиято мазилка бе изпопадала на доста места и се валяше по пода. Първото, с което се сблъсках, беше витаещата в сградата неприятна миризма, чийто произход ми беше неизвестен. После очите ми привикнаха със сумрака и забелязах пред себе си тясно стълбище, до което имаше малка вратичка, водеща най-вероятно към мазето. Други две врати, намиращи се вляво и вдясно от мен, свързваха коридора с помещенията на приземния етаж.