Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Обаче физическата му уродливост напълно се компенсираше от необикновения му ум и одареност. Научната му ерудиция бе впечатляваща, Артър бе удостоен с най-почетните награди в „Оксфорд“ и издигна интелектуалната слава на рода до нови висоти. Макар и с темперамент по-скоро на поет, отколкото на учен, той все пак възнамеряваше да продължи изследванията на предците си в областта на африканската етнология. Забележителната конгоанска колекция на сър Уейд беше на негово разположение и младежът често размишляваше за тайнствената доисторическа цивилизация, в чието съществуване неговият прапрапрадядо беше вярвал, надявайки се да сплете в едно древните легенди и многобройните записки, останали от сър Уейд. По отношение на безименната раса от хибридни същества, обитаващи дълбините на конгоанските джунгли, изследователят изпитваше някакво особено чувство на симпатия, примесена със страх; докато се опитваше да открие истината, той внимателно проучваше всеки източник на достоверна информация, без да подминава и по-новите свидетелства, събрани от прадядо му Робърт и Самюъл Сийтън сред племето онга.

След смъртта на майка му през 1911 година сър Артър Джърмин реши да се посвети изцяло на търсенето на неведомия град. Той продаде част от имота си, за да финансира експедицията, и потегли към Конго. Щом пристигна, белгийските власти 45 45 След 1885 г. Конго става лично владение на белгийския крал Леополд Втори. На 15 ноември 1908 г. той официално се отказва от личния си контрол и продава страната на Белгийския парламент. Конго получава независимост едва през 1960 г. — Б.пр. му помогнаха да си намери опитни местни водачи и той пое към тъмното сърце на джунглата. Прекара цяла година в земите на племената онга и калири, неуморно събирайки сведения за митичния град. Вождът на племето калири — старият Мвану — не само притежаваше силна памет и ясен ум, но и знаеше множество старинни легенди и предания. Той потвърди истинността на всички сказания, които Артър Джърмин беше чул, и ги допълни със собственото си мнение по повод каменния град и белите човекоподобни маймуни.

По думите на Мвану легендарният град наистина се издигал някога в джунглите и действително бил обитаван от хибридни създания, но преди много години те били унищожени от войнственото племе н’бангу. След като разрушили повечето здания и погубили жителите му, воините н’бангу отнесли със себе си мумията на богинята, заради която извършили жестокия си набег. Тази богиня представлявала бяла човекоподобна маймуна и странните същества, населявали древния град, ѝ се покланяли. Конгоанците вярвали, че тя била нещо като принцеса, която управлявала този град в миналото. Мвану нямал никаква представа какви били тези причудливи хибридни създания, но предполагал, че именно те построили превърнатия в руини град. Ученият положи големи усилия да изтръгне някаква що-годе стройна хипотеза от стария вожд, но без особен успех; за сметка на това обаче бе възнаграден с живописна легенда за мумифицираната богиня.

Принцесата маймуна, разказваше преданието, станала съпруга на великия бял бог, който дошъл по тези земи от запад. Дълго време двамата управлявали заедно, но след раждането на сина им и тримата напуснали града. След известно време се върнали, но без детето, а когато принцесата издъхнала, нейният божествен съпруг балсамирал тялото ѝ и го положил в голям каменен мавзолей, където то станало обект на всеобщо поклонение. После си тръгнал и кракът му никога вече не стъпил по тези места. Тази легенда имаше три възможни завършека. Според първия след описаните събития не се случило нищо съществено, а мумията на богинята започнала да се счита за символ на могъществото на племето, което я притежавало. Именно поради тази причина воините н’бангу нападнали града и я похитили. Във втория вариант се разказваше, че белият бог се върнал в града и умрял в нозете на мумифицираната си съпруга. А в третия ставаше дума за завръщането на сина на белия бог — междувременно той вече бил пораснал, превръщайки се във възрастен мъж, бог или маймуна (в зависимост от въображението на разказвача), ала нямал и най-малка представа за своя произход. Артър си каза, че буйната фантазия на местните със сигурност бе украсила и изменила до неузнаваемост миниатюрното зрънце истина, залегнало в легендата.

Ала по-важното бе друго — изследователят вече не се съмняваше, че описаният от сър Уейд град наистина е съществувал, ето защо не беше особено изненадан, когато в началото на 1912 година се натъкна на развалините му. Естествено, размерите му не бяха толкова внушителни, както повествуваха легендите, обаче масивните каменни плочи от фундамента му недвусмислено свидетелстваха, че това не е просто някакво си негърско селце. За свое огромно огорчение, ученият не откри сред руините му никакви следи от писмени знаци, а заради малобройния състав на експедицията нямаше как да се разчисти проходът, водещ към системата от катакомби, за която споменаваше сър Уейд. Артър разпита вождовете на всички местни племена за белите човекоподобни маймуни и мумифицираната богиня, ала по някое време си даде сметка, че едва ли щеше да се справи сам. Трябваше му някой европеец, който да живее тук и да се грижи за събирането на информацията.