Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

— В продължение на много години старият Ебенизър плаваше на един сейлъмски търговски кораб и почти във всяко пристанище си изнамираше прелюбопитни работи. Доколкото си възпомням, попаднал на тая книжка в Лондон, докато скитосвал из тамошните дюкянчета. Гостувам му аз един ден в къщата му на хълма (по онова време въртях търговия с коне), и опала! — изневиделица съзирам тая книжчица. Захванах се да я разглеждам и картинките вътре толкова ме възрадваха, че в края на краищата му я откупих. Възхитителна книжка! — възкликна той с грейнало лице и добави: — Само да си изнамеря очилата…

Старецът затършува из парцаливите си дрипи и извади отнякъде чифт изключително старинни и добре запазени очила с мънички осмоъгълни стъкла и стоманени рамки. Нагласи ги на носа си, вдигна книгата от масата и започна нежно да я прелиства.

— Старият Ебенизър поназнайваше туй-онуй на латински, ала аз ни думица не разбирам. Двама-трима даскали са ми чели по мъничко от нея, както и пастор Кларк, ама той, клетникът, нали взе, че се удави в езерото… Ти, млади ми господине, от латински отбираш ли?

За да му угодя, му преведох един абзац от началото на книгата. Утешавах се с мисълта, че дори и да допуснех някоя грешка, стопанинът на къщата не притежаваше нужните познания, за да го забележи. Но притесненията ми се оказаха напразни, защото той се радваше като дете на всяка изречена от мен фраза.

От една страна, спонтанният и неподправен възторг на този необразован човек от гравюрите в книгата, която не можеше да прочете, искрено ме забавляваше; от друга страна обаче, компанията му вече започваше да ми дотяга и аз започвах да си мисля как да си тръгна оттук, без да го обидя. Междувременно неговото простодушие и дружелюбно отношение напълно бяха разсеяли опасенията ми и аз усмихнато слушах причудливата му реч, която не спираше да се лее от устата му.

— Странна работа как тия картинки карат мозъка ти да се размърда… — нареждаше белобрадият мъж. — Ей тая например, дето е още в началото… Съзирал ли си нещо подобно, млади ми господине? Ужким листа като листа, ама като крила изографисани… Ами хората? Не, туй не може да са негри; по-скоро са лика-прилика с нашенските индианци, само дето са в Африка… Ами тия, дето на маймуни приличат? Някакви полумаймуни-получовеци, за които ни веднъж не съм дочувал. А пък тая дяволска твар хич даже и не смея да си помисля каква е…

При тези думи той посочи някакво митично създание, най-вероятно плод на въображението на художника, защото представляваше страховито подобие на дракон с крокодилска глава.

— А сега, млади ми господине, ще ти покажа най-възхитителната картинка! Ей тука някъде беше, по средата на книжката…

Гласът му се сниши почти до шепот, а очите му заблестяха по-ярко от обичайното. Треперещите му пръсти запрелистваха нервно страниците и книгата сякаш се разтвори от само себе си на онази отвратителна илюстрация номер дванайсет, където бе изобразена месарницата на касапина канибал от Древния Анзик. Тутакси почувствах как някогашното ми безпокойство отново взема връх. Една от най-потресаващите особености на скверната гравюра беше, че чернокожите африканци бяха нарисувани като хора, принадлежащи към европеидната раса. Отсечените крайници и едрите късове човешка плът, висящи по стените на месарницата, изглеждаха ужасяващо, а самият касапин с големия си сатър зад тях беше толкова зловещ, че просто не се вписваше в съзнанието на нормалните хора. Обаче, както по всичко изглеждаше, домакинът ми изобщо не споделяше омерзението ми; точно обратното — лицето му буквално сияеше от възхита.

— Как ти се струва, а? Не си и сънувал, че нейде по широкия свят може да има подобни работи, нали? Знаеш ли какво изрекох на стария Еб Холт, когато за първи път я зърнах? Леле, хем сладостни тръпки ме побиват, хем и кръвта в жилите ми се сгорещи. На млади години бях чел в Светото писание за разни кланета и убийства, ама там ни една картинка нямаше. А тука всичко си е нарисувано, както подобава и както си е. Да, грешно е да се убиват хора, ала нима не сме родени, за да живеем в грях? Ей тоя клетник например, дето го кълцат на части — всеки път, щом го съзра, изтръпвам и не мога да спра да го гледам. Виж само как месарят му е нарязал краката… Ей там му е главата (гледай колко майсторски е отделена от тялото), ей тук — едната ръка, а другата е от оная страна на тезгяха…

Старецът бе толкова развълнуван, че очите му хищно проблясваха зад осмоъгълните стъкла на старовремските очила, а гласът му се бе понижил до хрипкав шепот. Що се отнася до собствените ми емоции, те трудно се поддаваха на описание. Всичките ми страхове и тревоги се бяха възвърнали, запламтявайки с нова сила, и аз ясно осъзнах, че изпитвам неистово отвращение от това облечено в дрипи чудовище, намиращо се в непосредствена близост до мен. Вече не се съмнявах, че имам пред себе си умопобъркан или най-малкото психичноболен човек. И въпреки че дрезгавата му реч бе станала едва доловима, всяка негова дума се врязваше в ушите ми по-силно от вик.