Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

— Там, на пътя, зад клисурата, гуспожо Кори — там има нещо невиждано! Мирише кат’ при гръмотевична буря, а всички храсти и по-дребни дървета са пометени и изпочупени, гаче оттам е минала цяла къща! Но това не е всичко! Аз видях на пътеката следи , гуспожо Кори — огромни кръгли отпечатъци, като от дъното на бъчва! Те са дълбоко в земята, гаче слон ги е оставил, обаче са много повече, отколкото четири крака могат да оставят! Разгледах няколко от тях, преди да побягна; всеки отпечатък е покрит с линии, които излизат от една точка, кат’ на палмово листо, само че три пъти по-голямо. И миризмата е една такава противна и гнусна, все едно си край старата къща на вещера Уейтли…

Тук момчето замлъкна и отново потрепери от пристъп на страх, а междувременно госпожа Кори започна да звъни на съседите си. Тъй започна увертюрата на паниката, възвестяваща големия кошмар. Когато се чу със Сали Сойър — икономката на Сет Бишоп, най-близкия съсед на Уейтли — то настана неин ред да слуша, вместо да говори; Чонси, синчето на Сали, което спало много лошо предната нощ, тръгнало из хълмовете към дома на Уейтли и едва щом зърнало къщата и пасището, където кравите на господин Бишоп били оставени през нощта, в ужас хукнало назад.

— Да, гуспожо Кори… — чуваше се как гласът на Сали трепери от другата страна на линията. — Чонси ей сегичка се върна и не мож’ нищо смислено да разкаже — тъй се е уплашил, горкичкият! Разправя, че къщата на стария Уейтли е цялата разбита и дъските са разхвърляни навсякъде, кат’ че ли отвътре с динамит са я взривили! Само подът отдоле бил невредим, ала бил целият покрит с нек’ви отвратителни петна, кат’ че ли от катран, и от дъските още се стичала тая гадост… Имало и нек’ви ужасни следи в градината — грамадни обли следи, големи кат’ бъчва и пропити със същата оная гадост, дет’ покривала пода… Чонси вика, че следите уж водели натам, към полето, дет’ имало дупка, по-голяма и от ’амбар, и накъдет’ и да се обърнеш, пред погледа ти все са ония каменни стълбове…

— Чонси ми издума още, че тръгнал да дири кравите на Сет, макар че го било страх да ’оди след тях, и накрая ги намерил на горното пасище, близо до Девилс Хоп Ярд. Добичетата били в ужасно състояние. Половината били изчезнали, все едно хич ги е нямало, а останалите изглеждали тъй, гаче някой е изсмукал кръвта им, и били целите покрити с рани! Таквиз рани, к’вито имаха животните на стария Уейтли от момента, когато Лавиния пръкна онуй черното джереме. Сега Сет отиде да огледа кравите, макар че — заклевам се! — едва ли ще посмее да доближи къщата на вещера Уейтли! Чонси ми вика, че следите водели към клисурата, отдет’ минава пътят за селото…

— Още едно нещо само искам да ви кажа, гуспожо — има тука нещичко, дет’ не е съвсем у ред. Мисля, че Уилбър Уейтли, той си заслужи такъв край, щот’ всичко туй е заради него! Той хич не е човек — винаги съм го казвала туй — и съм сигурна, че те двамата със стария Уейтли нещо май отглеждаха в заключената си къща… Нещо още по-лошо и от него самия. В Дънуич винаги е имало призраци — живи призраци — ама таквиз’ чудесии още никой не е виждал!

— Снощи земята пак говореше, а козодоите не спираха да кряскат, та затуй Чонси не можа да мигне цяла нощ. После ми рече, че ужким чувал нек’ви слаби звуци от дома на вещера Уейтли, все едно дърво трещи или дъски отпарят, или пък сандък дървен разбиват. Затуй кат’ стана, първата му работа беше да намине към Уейтли и да види к’ва е хавата, и според мен видя достатъчно! Нищо хубаво няма в таз’ работа, гуспожо Кори, и си мисля, че ще е добре всички да се съберем и да решим к’во да сторим. Имам чувството, че става нещо страшно, и усещам, че не ми остава много да живея, но един Господ знай к’во ще стане…

— Между другото, как е вашият Лутър, той забеляза ли накъде водят тия големи следи? Не? Е, гуспожо Кори, щом са били на пътеката от таз’ страна на долината, значи, навярно отиват право там — в клисурата. Тъй и трябва да бъде. Винаги съм казвала, че Студената долина е опасно и лошаво място. Козодоите и светулките там хич не се държат като божи създания, пък и съм слушала да казват, че може да чуете странни неща, ако стоите между скалата и Мечата бърлога…

До пладне три четвърти от всички мъже и юноши на Дънуич поеха по пътеките и поляните между още пресните развалини от дома на Уейтли и Студената долина, като разглеждаха потресено гигантските следи, осакатените крави на Бишоп, необичайните зловонни отломки от фермерската къща, както и обрулената обезцветена растителност по полето и край самия път. Онова, което бе връхлетяло този свят, несъмнено бе попаднало в дълбоката пъклена клисура; всички дървета по края ѝ бяха огънати и изпочупени, а в растящата по склоновете растителност бе прорязана широка пътека. Отдолу не се долавяше нито звук — само далечна, почти неразличима миризма; ето защо не бе чудно, че мъжете предпочетоха да стоят на ръба на клисурата, вместо да слязат долу и да се срещнат с чудовищния неведом ужас в неговото леговище. Трите кучета, които хората бяха взели със себе си, отначало се заливаха в бесен лай, след което — с всяка следваща крачка към клисурата — изведнъж боязливо утихнаха. Някой се обади в „Ейлсбъри Транскрипт“, обаче редакторът, на когото му бе дошло до гуша от всичките небивалици от Дънуич, се ограничи с това, че пусна единствено кратка хумористична статийка; впоследствие тя бе препечатана и от „Асошиейтед Прес“.