Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Не след дълго дишането секна и кучето надигна глава, надавайки протяжен мрачен вой. Жълтеникавото козеподобно лице на съществото бе променило изражението си, а огромните му черни очи бяха хлътнали навътре по отвратителен начин. Зад прозорците нищенето на козодоите внезапно престана, след което ропотът на насъбралата се тълпа бе заглушен от паническото размахване и пърхане на крила. На фона на луната облаците от птици се издигаха високо във въздуха, побеснели поради обстоятелството, че плячката им се бе изплъзнала.

Изведнъж кучето рязко се изправи на крака, излайвайки уплашено за последен път, след което изскочи навън през прозореца, откъдето и беше влязло. От тълпата се надигнаха възбудени викове, ала доктор Армитидж гръмко обяви на стоящите на улицата, че никой не бива да влиза в сградата, докато не пристигне полицията или лекар. Той бе благодарен, че прозорците са разположени достатъчно високо и че през тях не може да се надзърне отвън; въпреки това побърза да дръпне тъмните завеси, закривайки всички прозорци на помещението. По това време пристигнаха двама полицаи; доктор Морган ги пресрещна във фоайето и ги помоли за тяхно собствено добро да възпрепятстват достъпа до излъчващата зловоние читалня, докато не дойде медицинският експерт и простряното на пода тяло не бъде покрито.

Междувременно на пода на читалнята се случваха ужасяващи промени. Невъзможно е да се опише какъв разпад и разложение протичаха пред очите на доктор Армитидж и професор Райс и колко стремителни бяха тези процеси, но трябва да се отбележи, че освен външните очертания на лицето и ръцете, наистина човешките елементи у Уилбър Уейтли се оказаха нищожно малко. Когато медицинският експерт пристигна, на дървения под бе останала само лепкава бяла субстанция, а неприятната миризма почти се бе разсеяла. Очевидно Уейтли бе лишен от череп и присъщата за хората костна структура, наследявайки доста черти от неведомия си баща.

Ала всичко това представляваше само пролог към истинския Кошмар в Дънуич. Представителите на официалните власти изпълниха всички необходими формалности, за да скрият анормалните и шокиращите детайли от обществото и пресата; в Дънуич и Ейлсбъри бяха командировани общински служители със задачата да изяснят кои са евентуалните наследници на Уилбър Уейтли. Изпратените завариха жителите на злополучната местност в голям смут както заради усилващия се грохот, идващ от куполообразните хълмове, така и заради непоносимата воня, източник на която бе празната черупка, обшита с дъски, доскоро представляваща семейната къща на Уейтли. Ърл Сойър, който в периода на отсъствието на Уилбър се грижеше за коня и говедата, бе сполетян от тежко нервно разстройство. Официалните власти предпочетоха да не влизат в закования с дъски дом, който им вдъхваше несигурност, и се задоволиха с огледа на жилището на покойния, а именно — неотдавна постегнатата барака. Те предоставиха дълъг отчет в градския съд на Ейлсбъри и твърдят, че многочислените Уейтли от горен Мискатоник — както що-годе нормалните, така и изродените — и досега се съдят за наследството.

Почти безкрайният по обем старинен ръкопис, изпълнен с неизвестни писмени знаци, съхраняван в огромен том с кожена подвързия и повече от всичко напомнящ дневник, за което свидетелстваха промеждутъците между записите, използването на различни мастила и измененията в почерка, се оказа неразрешима загадка за онези, които го намериха. Той лежеше върху старото олющено бюро, служещо на собственика му за писалище. След седмица на безрезултатни дискусии манускриптът бе изпратен в университета „Мискатоник“ заедно с колекцията от странни книги на покойния, с цел изучаване и разшифроване; ала дори най-добрите лингвисти твърде скоро разбраха, че няма да е никак лесно да се разбули тази енигма. Не бяха открити и никакви следи от старинното злато, с което Уилбър и старият Уейтли се разплащаха за добитъка си и покриваха дълговете си.

Кошмарът започна вечерта на девети септември. Тогава грохотът от хълмовете беше извънредно силен, а кучетата лаеха неистово през цялата нощ. Първите, които се събудиха на заранта на другия ден, тутакси почувстваха непривичната миризма, стелеща се във въздуха. Около седем часа сутринта Лутър Браун, пастирче от стопанството на Джордж Кори, намиращо се между Студената долина и селището, се добра до фермата в неистово бягство, пренебрегвайки обичайната си утринна разходка до Десетакровата полянка, където водеше кравите да пасат. Момчето почти се бе съсухрило от страх, щом влетя в кухнята, а на двора мучеше не по-малко уплашеното стадо — и добичетата в паника се бяха втурнали подире му. Докато се опитваше трескаво да си поеме въздух и да нормализира дишането си, Лутър разказа следното на госпожа Кори: