Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

— Близкородствен брак? — промърмори полугласно Армитидж. — Боже Господи, какви глупци! Покажи им „Великият бог Пан“ 85 85 Едно от най-значимите произведения на английския писател Артър Макън (1863-1947). — Б.пр. на Артър Макън и те ще си помислят, че става дума за някакъв банален скандал в Дънуич! Но какво ли все пак… какво ли ужасно влияние на тази триизмерна земя или отвъд нея… е оказал бащата на Уилбър Уейтли? Той се е родил на Сретение Господне — девет месеца след навечерието на май 1912 година, когато мълвата за странните подземни шумове от хълмовете е достигнала чак до Аркхам. Какво ли се е случило през онази майска нощ на върха на възвишението и кой ли е бил там? Що за незнаен ужас се е свързал с нашия свят, материализирайки се в получовешка плът и кръв?

През следващата седмица доктор Армитидж се постара да събере всички възможни данни за Уилбър Уейтли и загадъчните явления в района на Дънуич. Той се свърза с доктор Хоутън от Ейлсбъри, който бе свидетел на предсмъртните мигове на стария Уейтли, и откри в последните думи на стареца, съобщени му от лекаря, немалък материал за размисъл. Посещението в Дънуич не му донесе нищо ново; внимателното изучаване на „Некрономикон“ обаче — особено на онези страници, от които така силно се интересуваше Уилбър — му даде нови и страховити ключове към природата, методите и желанията на странното зло, застрашаващо живота на тази планета. Беседите с неколцина учени, специализирали древен фолклор в Бостън, и обменът на писма с мнозина други специалисти от най-различни места породиха у него растящо чувство на изумление, което, бавно преминавайки през различните стадии на тревога, накрая се превърна в изострен парализиращ страх. Лятото си течеше и ерудитът смътно усещаше, че трябва да се предприеме нещо както по отношение на кошмара, дебнещ сред възвишенията на Мискатоник, така и на онова тайнствено създание, което хората познаваха като Уилбър Уейтли.

Кошмарът в Дънуич сполетя градчето точно между Празника на урожая и Деня на равноденствието през 1928 година, като доктор Армитидж бе сред онези, които станаха свидетели на чудовищния му пролог. Ученият бе чул за ексцентричното пътешествие на Уилбър в Кеймбридж, както и за отчаяните му опити да получи за своя лична употреба „Некрономикон“ и да направи копия на интересуващите го страници в библиотеката „Уайдънър“. Усилията му се оказаха напразни, понеже Армитидж бе успял да предупреди всички библиотекари, разполагащи с този том, да го пазят изключително строго. Разказват, че в „Кеймбридж“ Уилбър вече се държал ужасно изнервено; от една страна, страшно му се искало да получи книгата, а от друга, не по-малко силно жадувал да се прибере вкъщи колкото се може по-бързо, сякаш се опасявал от последствията на твърде дългото си отсъствие.

В началото на август онова, което можеше да се очаква, започна. В първите часове на трети август доктор Армитидж внезапно се събуди от неистовия лай на свирепото куче пазач от университетския двор. Страшното дълбоко ръмжене и обезумелият хриплив лай не секваха; точно обратното, дори се усилваха, макар и съпроводени от плашещи, но несъмнено имащи някакво зловещо значение паузи. След това се дочу вопъл от нечие друго гърло — такъв кошмарен вопъл, който разбуди половината от спящите жители на Аркхам и впоследствие още дълго ги преследва в съня им. Такива звуци не би могло да издава нито едно същество, родено на земята… или, най-малкото, не и същество с изцяло земен произход.

Набързо облякъл се, Армитидж се завтече през градинките и улиците към сградите на университета. Пронизителният вой на алармената инсталация, монтирана в библиотеката, раздираше нощта. Отворен прозорец зееше в черно на лунната светлина. Това, което бе дошло тук, без съмнение бе успяло да се промъкне вътре, защото лаят — вече бързо прерастващ в страховита комбинация от вой и сподавено ръмжене — вече се чуваше отвътре. Нещо подсказа на Армитидж, че ставащото в сградата не е предназначено за случайни зрители, ето защо той властно спря тълпата, нареждайки на хората да се отдръпнат назад, а през това време отключи вратата на вестибюла. Сред присъстващите там зърна професор Уорън Райс и доктор Франсис Морган, пред които беше споделил някои от терзаещите го предположения и опасения, ето защо им махна с ръка да го последват. В този момент звуците, достигащи от вътрешността на зданието, утихнаха, ако не се брои кучешкият вой; тогава обаче Армитидж забеляза в храстите цяло ято козодои, надаващи дяволски ритмични крясъци, сякаш в унисон с диханието на умиращ човек.