Шарлейн Харис: Мъртви преди мрак

— В Бон Темпс има вампир?

— Аха. И дори да не приемаш вампирите, не можеш да допуснеш отрепки като Негодниците да ги изцеждат. Не е като да точиш бензин от кола. А и те щяха да го зарежат в гората да умре.

Макар да не бяха споделили намеренията си с мен, можех да се обзаложа за това. Даже да го бяха оставили под някой навес, така че да оцелее през деня, на вампир, дето са му точили кръвта, му трябват към двайсет години, за да се възстанови. Или поне така казаха в шоуто на Опра 3 3 Опра Уинфри — известна американска водеща на телевизионно шоу. — Б.пр. . И то при условие, че друг вампир се погрижи за него.

— Вампирът беше ли в бара, когато дойдох? — попита смаян Джейсън.

— Аха, тъмнокосият мъж, който седеше с Негодниците.

Джейсън се ухили на прозвището ми за Ратрей. Но още не бе забравил снощната случка.

— Как разбра, че е вампир? — попита ме, но по погледа му ми стана ясно, че предпочита да си бе замълчал.

— Просто знаех — отвърнах възможно най-спокойно.

— Аха.

И между нас протече цял безсловесен разговор.

— В Хомулка нямат вампир — рече замислено Джейсън.

Вдигна лице към слънцето и ми стана ясно, че сме вън от опасната зона.

— Именно — съгласих се.

Хомулка бе градът, който в Бон Темпс си умирахме да мразим. С него от поколения бяхме съперници във футбола, баскетбола и приноса към исторически събития.

— Нито пък в Роудейл — обади се баба зад нас, при което и двамата с Джейсън подскочихме.

Пиша му червена точка за това, че всеки път, когато я види, отива да я прегърне.

— Бабче, ще има ли достатъчно храна във фурната и за мен?

— Ще има не само за теб, ами за още двама като теб — отвърна баба и му се усмихна. Не че си правеше илюзии за недостатъците му, както и за моите, но го обичаше. — Евърли Мейсън ми се обади току-що и ми съобщи, че снощи си се свалял с Джийн — Ан.

— Божичко, човек не може да направи нищо в този град, без да се разчуе! — възмути се Джейсън, но не беше ядосан наистина.

— Тази Джийн — Ан, — подхвана предупредително баба, докато се отправяхме към къщата — със сигурност знам, че веднъж е била бременна. Само внимавай да не роди от теб, че ще има да плащаш до края на дните си. Е, друг е въпросът, че това може би ще е единственият ми шанс да се сдобия с правнуци.

Баба бе подредила масата, така че след като Джейсън закачи шапката си, седнахме и казахме молитва.

След което двамата започнаха да си клюкарстват (макар че го наричаха „наваксване с новините“) за хората в малкия ни град и областта. Брат ми работеше за общината, беше отговорник на пътните бригади. Според мен денят му минаваше в обикаляне нагоре-надолу със служебния пикап, а след работа пък цяла нощ бръмчеше със своя. Рене беше в една от бригадите, за които отговаряше, освен това бяха учили в едно училище. Често се събираха и с Хойт Фортънбъри.

— Суки, трябва да сменя единия от бойлерите за топла вода вкъщи — каза брат ми изведнъж.

Той живее в старата къща на родителите ни, онази, в която живеехме, когато загинаха при наводнението. След смъртта им и двамата се преместихме при баба, но след втората година в университета Джейсън започна работа към общината и се върна в къщата, която по документи е наполовина моя.

— Да ти дам ли някакви пари за това? — попитах.

— Не, няма проблем.

И двамата получаваме заплати, но имаме и малък доход от фонд, основан при откриването на петролен кладенец в имота на родителите ни. Беше изчерпан за няколко години, но нашите и баба се погрижили парите да бъдат инвестирани. Този допълнителен доход спести на двама ни доста главоболия. И идея си нямам как баба щеше да ни отгледа, ако не бяха тези пари. Тя си беше решила, че няма да продаде нищо от земята, а нейните доходи не бяха повече от минималното. Това бе една от причините, поради която не си наемах апартамент. Като живея с нея и се върна от пазар с пълна чанта, тя го приема за нормално, но да напазарувам, да донеса покупките в къщата й, да ги оставя на масата и да се прибера в своя дом, това вече би сметнала за подаяние и би я вбесило.

— Какъв модел купи? — попитах само за да покажа интерес.

Той само това и чакаше. Беше луд на тема битови уреди и искаше да опише подробно избора си на нов бойлер. Следях разказа му, доколкото мога.

Тогава той сам смени темата.

— Хей, Суки, спомняш ли си Модет Пикинс?

— Естествено — отвърнах изненадана. — В гимназията бяхме в един клас.

— Някой я е убил снощи в апартамента й.

Двете с баба направо изтръпнахме.