Шарлейн Харис: Мъртви преди мрак

— Ти не си като другите — каза той. — Що за същество си?

Гледаше ме така, сякаш изрежда наум възможните варианти. За мое удоволствие не можех да чуя нито един от тях.

— Ами, казвам се Суки Стакхаус и съм сервитьорка — отвърнах му. — Как е твоето име? — Реших, че поне това мога да попитам, без да прозвуча нахално.

— Бил — отговори той.

Преди да се опомня, се търкалях по корем от смях.

— Бил?! Вампирът Бил! — възкликнах. — Мислех, че би трябвало да е нещо като Антоан, Базил или Лангфорд. Но Бил! Не се бях смяла така от доста дълго време. — Налага се да се връщам на работа.

Усетих, че дежурната ми усмивка се появи отново на лицето ми, когато се сетих за „При Мерлот“. Подпрях се на рамото на Бил, за да се изправя. Беше здрав като скала. Станах толкова рязко, че за малко да се препъна. Проверих дали чорапите ми са равни и огледах дрехите си, за да се уверя, че нищо не е скъсано при боя с Негодниците. Изтупах се, понеже бях седяла на прашния паваж, и махнах на Бил, поемайки през паркинга.

Беше вълнуваща вечер. С доста материал за размисъл. Почувствах се щастлива, както когато усмивката ми е искрена.

Джейсън обаче щеше да е бесен за веригата.

СЪЩАТА ВЕЧЕР СЕ ПРИБРАХ СЛЕД РАБОТА С КОЛАТА. Докато шофирах към къщата на баба, където живеех, прехвърлих наум случилото се. Хубаво бе, че когато се бях върнала в бара, Джейсън си бе тръгнал, а също и Джийн — Ан.

Разстоянието от бара до вкъщи беше почти шест километра и половина. Домът на баба се намираше точно преди гробището „Тол Пайнс“, разположено край тесен двулентов общински път. Пра-пра-прадядо ми, който построил къщата, търсел усамотение, така че за да я намери човек, трябва да слезе от общинския на обикновения път, да мине през една горичка и тя е там, на сечището след нея.

Със сигурност не е историческа забележителност. Повечето стари части са били съборени и подменени през годините. Пък и разполагаме с всички модерни неща — ток, вода и изолация. Но покривът все още е ламаринен и в слънчеви дни блести ослепително. Когато се наложи да го ремонтираме, исках да го направим с керемиди, но баба отказа. И макар че плащах аз, къщата си е нейна, така че сложихме ламарина.

Историческа или не, живея в тази къща от седемгодишна, а и преди това често идвах тук, така че я обожавам. Беше просто голяма семейна къща, твърде голяма за двете ни с баба, предполагам. Имаше обширна предна част със закрита веранда, боядисана в бяло. Баба е абсолютна традиционалистка, без изключения. Прекосих голямата всекидневна, подредена със стари мебели, разположени удобно, и продължих по коридора към първата спалня вляво, най-голямата.

Адел Хейл Стакхаус, баба ми, се бе облегнала във високото си легло. Милион възглавници подпираха крехките й рамене. Дори и в топлите пролетни нощи носеше памучна нощница с дълги ръкави, а нощната й лампа все още светеше. Държеше книга в скута си.

— Здравей! — поздравих я.

— Здравей, миличка.

Баба е дребничка и много стара жена, но косата й все още е гъста и толкова бяла, че чак зеленее. Денем я носи хваната отзад, но нощем или я пуска, или я сплита на плитка. Погледнах корицата на книгата.

— Пак ли четеш Даниел Стийл?

— О, тази жена определено умее да разказва. — Най-голямото й удоволствие бе да чете точно тази авторка, да гледа сапунените опери, заснети по книгите й, които наричаше „разкази“, и да посещава сбирките на многобройните клубове, в които членуваше, май откакто се помнеше. Любими й бяха Потомци на геройски загиналите и Дружество на градинарите на Бон Темпс.

— Познай какво се случи тази вечер — казах й.

— Какво? Имаше среща?

— Не — опитах се да задържа усмивката на лицето си. — В бара дойде вампир.

— О, показа ли си зъбите?

Бях видяла зъбите му да проблясват под светлините на уличните лампи на паркинга, когато Негодниците източваха кръвта му, но не беше нужно да обяснявам това на баба.

— Естествено, но бяха прибрани.

— Вампир! Тук, в Бон Темпс! — Баба беше повече от доволна. — Ухапа ли някого в бара?

— О, не, бабо! Просто дойде и изпи чаша червено вино. Е, поръча я, но не я изпи. Според мен просто имаше нужда от компания.

— Чудя се къде ли е отседнал…

— Едва ли ще сподели това с когото и да било.

— Не, — отвърна баба след кратка пауза на размисъл — вероятно няма. Хареса ли го?

Това вече си беше труден въпрос. Смотолевих нещо.

— Не знам. Заинтригува ме — отвърнах предпазливо.

— Определено ще ми е приятно да се запозная с него. — Никак не се изненадах на отговора й, защото баба обожаваше новите неща почти колкото мен. Не беше от онези реакционери, които задължително презират всички. — Но сега по-добре иди да поспиш. Аз само чаках да се прибереш, преди да изгася лампата.