Шарлейн Харис: Мъртви преди мрак

Приближих се до масата, вторачена в Мак. В крайна сметка престанах да се възпирам и заслушах мислите му.

Мак и Денис били в затвора заради източването на кръвта на вампир.

Макар и дълбоко разстроена, веднага занесох кана с бира и няколко чаши на масата с четирима грубияни. Откакто се разчу, че кръвта на вампирите временно облекчава симптомите на различни заболявания и едновременно с това увеличава сексуалната потентност, нещо като преднизон и виагра ведно, възникна голям черен пазар за истинска и неразредена вампирска кръв. Където има пазар, има и доставчици. В конкретния случай. — Негодниците, както току-що научих. Примамвали вампири, източвали ги и продавали мускалчетата с кръв по двеста долара бройката. От две години това беше най-разпространената дрога. Някои купувачи полудели, след като пили истинска вампирска кръв, но това не повлияло на пазара.

По принцип вампирът с източена кръв не живее кой знае колко дълго. Източващите оставят вампирите прободени с кол или просто ги зарязват някъде. И всичко приключва с изгрева на слънцето. От време на време четяхме за случаи, в които ролите се разменят, ако вампирът е успял да се освободи. Тогава имаше мъртви източващи.

Моят вампир ставаше и се канеше да си тръгне с Негодниците. Мак срещна погледа ми и забелязах, че е видимо поразен от изражението ми. Обърна се пренебрежително, като всички останали.

Вбесих се. И то много.

Какво ли можех да направя? Докато се колебаех, те излязоха. Дали вампирът щеше да ми повярва, ако изтичам след тях и му кажа? Никой друг не ми вярваше. Ако пък случайно ми повярваха, ме намразваха и се страхуваха от мен, понеже четях мислите, скрити в съзнанието на хората. Една вечер Арлийн ме бе умолявала да прочета мислите на четвъртия й съпруг, когато дойде да я вземе, защото бе почти сигурна, че се кани да я напусне — нея и децата, но аз не го направих, защото не исках да изгубя единствената приятелка, която имах. И дори тя не бе посмяла да ме помоли директно, защото това би означавало да признае, че притежавам подобна дарба, подобно проклятие. Хората не можеха да го възприемат. Предпочитаха да ме смятат за луда. Каквато едва ли не бях понякога.

Залутах се объркана, изплашена и гневна и тогава ме осени мисълта, че трябва да направя нещо. Предизвика ме начинът, по който Мак ме погледна — сякаш съм нищожество.

Тръгнах покрай бара към Джейсън, който се задяваше с Дий — Ан. Според слуховете не й трябвало кой знае колко. Шофьорът от Хамънд недоволстваше от другата й страна.

— Джейсън! — викнах настойчиво. Той се обърна и ми хвърли предупредителен поглед. — Слушай, онази верига още ли е в багажника на пикапа ти?

— Никога не излизам без нея — отвърна ми лениво и се вгледа в мен, сякаш искаше да прочете по лицето ми дали нямам някакви неприятности. — Да не би да ходиш да се биеш, Суки?

Усмихнах му се. Бях свикнала да го правя, така че не ми беше трудно.

— Искрено се надявам да не се наложи — подметнах весело.

— Хей, имаш ли нужда от помощ? — загрижено попита той. В крайна сметка ми беше брат.

— Не, благодаря — отвърнах, опитвайки се да звуча убедително, и се отправих към Арлийн.

— Виж, налага ми се да тръгна малко по-рано. Масите ми са почти празни, ще ги поемеш ли? — Не смятах, че някога ще ми се наложи да я моля за подобна услуга, макар на мен често да ми се бе налагало да я покривам.

— Да ти помогна ли с нещо? — предложи тя.

— Няма нужда — отвърнах. — Ще се върна, ако мога. Ако поемеш моите маси, аз ще се погрижа за караваната ти.

Арлийн ентусиазирано разтресе буйната си червена коса.

Посочих вратата за персонала, после себе си, имитирайки с пръсти крачки, за да дам знак на Сам, че излизам. Той кимна. Не изглеждаше доволен.

Излязох през задната врата и се опитах да стъпвам безшумно по дребния чакъл. Мястото за паркиране на персонала беше зад бара, откъдето се влизаше през врата, водеща към склада. Тук бяха колите на готвача, на Арлийн, на Доун и моята. Отдясно бе пикапът на Сам, спрян пред караваната му.

Прекосих чакълестия сектор и отидох на доста по-големия и асфалтиран паркинг за клиентите вляво от бара. Дървета ограждаха „При Мерлот“, а по края паркингът беше насипан основно с чакъл. Сам държеше да е добре осветено и сюрреалистичната ярка светлина на високите лампи придаваше странен вид на всичко.

Видях очуканата червена спортна кола на Негодниците и разбрах, че са наоколо.

Най-накрая намерих пикапа на Джейсън. Беше черен, със завъртулки в розово и светлосиньо. Спор да няма, не обичаше да остава незабелязан. Набрах се отзад и затършувах за веригата, дебелата верига, която носеше за всеки случай, ако стане бой. Увих я около себе си и тръгнах, като я притисках да не дрънчи.