Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

Усетих да ме облива студена пот, когато двамата мъже се изправиха пред мен.

Майк Спенсър беше и управител на едната от двете погребални агенции в Бон Темпс Както Майк винаги бързо и точно обясняваше, всеки, който пожелае, можеше да бъде погребан от „Спенсър и синове“. Но очевидно само бели хора искаха. По същия начин единствено цветнокожи избираха „Суифт Рест“ 6 6 Блажена почивка (англ.). — Б.пр. . Майк беше едър мъж на средна възраст с тъмноруса коса и мустаци. Падаше си по каубойски ботуши и вратовръзки, но не можеше да ги носи, докато работи в „Спенсър и синове“. Сега обаче бе с тях.

Бъд Диърборн, който имаше репутацията на добър човек, бе малко по-възрастен от Майк, но стегнат и в добра форма от главата до петите. Имаше широко лице и живи кафяви очи. Бил е добър приятел на баща ми.

— Да, сър, имахме разногласие — отговорих откровено с възможно най-кроткия си тон.

— Разкажи ми какво стана.

Шерифът извади цигара „Марлборо“ и я запали с обикновена метална запалка.

И тук допуснах грешка. Трябваше просто да му отговоря. Та нали уж ме считаха за смахната, освен това някои ме мислеха и за простовата. Но за нищо на света не смятах, че съм длъжна да му обяснявам. За нищо на света, като изключим здравия разум.

— Защо? — попитах.

Той изведнъж присви малките си кафяви очи и дружелюбното му изражение се изпари.

— Суки… — рече с огромно разочарование в гласа, на което не повярвах дори за миг.

— Нямам нищо общо с това — отговорих, посочвайки щетите.

— Не, нямаш — съгласи се той. — Но все пак да умрат седмица след като са се сбили с някого… Смятам, че съм длъжен да поразпитам.

Зачудих се дали да не го пронижа с поглед така, че да го принудя да сведе очи. Щях да се почувствам добре, но сметнах, че не си заслужава. Стана ми ясно, че да се държа наивно не беше лош вариант.

Може да съм необразована и непросветена, но не съм глупава или неука.

— Те измъчваха мой приятел — признах, навела глава и забила поглед в земята.

— Това да не би да е онзи вампир, дето живее в къщата на стария Комптън?

Майк Спенсър и Бъд Диърборн размениха погледи.

— Същият, сър.

Бях изненадана да разбера къде живее Бил, но те и идея си нямаха за това. След толкова години на съзнателно възпиране на реакциите си относно неща, за които разбирах, а не желаех да узнавам, се бях научила да контролирам изражението си. Къщата на стария Комптън бе точно срещу нас, отвъд нивите от същата страна на пътя. Между къщите ни бяха само гробището и гората. „Колко удобно за Бил!“, помислих си и се усмихнах.

— Суки Стакхаус, нима баба ти няма нищо против да имаш вземане-даване с вампир? — имаше неблагоразумието да попита Спенсър.

— Можеш да поговориш с нея за това — предложих самодоволно, умирайки от любопитство да чуя какво ще каже баба, ако някой намекне, че не се грижи добре за мен. — Пък и Ратрей се опитваха да източат кръвта му.

— Значи Ратрей са източвали вампира, а ти си ги спряла? — прекъсна ме шерифът.

— Да — отвърнах и се опитах да звуча категорично.

— Източването на вампири е нелегално — отвърна той замислено.

— Не е ли престъпление да убиеш вампир, който не те е нападнал? — попитах.

Може би прекалих малко с наивитета.

— Много добре знаеш, че е престъпление, макар лично аз да не съм на едно мнение със закона. Но законът си е закон и аз го следвам — заяви шерифът непоколебимо.

— Значи вампирът просто ги остави да си тръгнат, без да ги заплаши с отмъщение? Без да каже нищо от сорта, че ще се радва да ги види мъртви? — задаваше глупави въпроси Майк Спенсър.

— Точно така — усмихнах се и на двамата, след което погледнах часовника си. Спомних си за кръвта по него, собствената ми кръв, озовала се там благодарение на Ратрей. Нямаше как да не я забележа, поглеждайки за часа. — Извинете ме, но трябва да тръгвам за работа. Довиждане, господин Спенсър, шерифе.

— Довиждане, Суки — отвърна шериф Диърборн. По лицето му личеше, че има още въпроси, но не знае как да ги зададе. Стана ми ясно, че не е никак доволен от това, което вижда, пък и се съмнявах някъде в района да е било засечено торнадо. И все пак ето ги — караваната, колата, дърветата и под всичко това Ратрей, мъртви. Какво друго би могъл да реши човек, освен че са убити от торнадо? Предположих, че са изпратили телата за аутопсия, и се зачудих какво ли би могло да се разбере от нея предвид обстоятелствата.

Човешкото съзнание е нещо невероятно. Шериф Диърборн би трябвало да има идея за мощта на вампирите. Но едва ли можеше да си представи колко силни са всъщност, достатъчно, за да преобърнат каравана и да я потрошат. Дори на мен ми бе трудно да го проумея, а бях абсолютно наясно, че никакво торнадо не е вилняло на Четирите ъгъла.