Шарлейн Харис - Мъртви на прага

Хрумна ми (съвсем внезапно, естествено), че Калвин има отличната възможност да се възползва от ситуацията, за да ме изнуди. Животът на Джейсън в замяна на моята любов. Но той не го направи.

Наведох се и го целунах по бузата.

— Ще се моля за теб — казах. — Благодаря ти, че даде шанс на Джейсън. — Може би благородството на Калвин се дължеше на факта, че физически не бе в състояние да се възползва от мен, но въпреки това постъпката му заслужаваше благодарност. — Ти си добър човек — казах аз и докоснах лицето му. Брадата му беше мека като кадифе.

Калвин се сбогува с тревожно и сериозно изражение на лицето.

— Дръж под око брат си, Суки — каза. — О, и предай на Доусън да не пуска повече посетители днес.

— Той няма да ми повярва.

Калвин успя да скалъпи нещо като усмивка.

— Че кой добър бодигард би повярвал?

Предадох съобщението на върколака. Но, както и предполагах, Доусън влезе в стаята веднага щом му обърнахме гръб.

Размишлявах около две минути и най-накрая реших, че за Джейсън ще е по-добре, ако е наясно с надвисналата над него опасност. По пътя към вкъщи му предадох разговора си с Калвин.

Брат ми изпадна в ужас при мисълта, че новите му приятели пуми биха могли да го подозират в подобно престъпление.

— Ако се бях сетил за това, преди да се трансформирам за пръв път, сигурно бих се изкушил да го  направя — призна той, докато пътувахме в дъжда обратно към Бон Томпс. — Бях бесен. Не просто бесен, а обезумял от гняв. Но сега, след трансформацията, виждам нещата съвсем различно. — И той продължи да говори, но аз потънах в собствените си мисли, опитвайки се да намеря начин да се измъкнем от тази каша.

Случаят със стрелеца трябваше да се разреши преди следващото пълнолуние. Иначе пумите можеха да разкъсат Джейсън по време на трансформацията. Най-добре би било да кръстосва гората около къщата си или пък да ловува в близост до моята, защото в Хотшот го грозеше опасност. Само че хотшотските пуми можеха да дойдат да го търсят, а аз не съм толкова силна, че да го защитя сама от всички тях.

До следващото пълнолуние стрелецът трябваше да е зад решетките.

Същата вечер, докато миех чиниите в кухнята, ме осени прозрение: макар да подозираха Джейсън, всъщност аз бях тази, която бе застреляла свръхсъщество. Замислих се за предстоящата среща с частните детективи в десет сутринта и погледът ми неволно се плъзна из кухнята за евентуални следи от смъртта на Деби Пелт. Редовно гледах канала „Дискавъри“ и оттам знаех, че е невъзможно да премахна напълно следите от кръв и тъкан, разпръснати из помещението, но въпреки това чистих и търках старателно навсякъде, отново и отново. Бях сигурна, че при един повърхностен оглед с просто око никой не би открил нищо съмнително.

В онази нощ аз просто нямах друг избор. Или трябваше да натисна спусъка, или да стоя неподвижно и да чакам да ме застрелят. Дали това е имал предвид Исус, когато е казал да обърнем и другата буза? Не, надявам се, защото цялото ми същество крещеше да намеря начин да се защитя, а пушката бе единственият начин, който имах подръка.

Разбира се, трябваше незабавно да съобщя за случая на полицията, но дотогава раната на Ерик щеше да е зараснала — раната от куршума на Деби, който той пое вместо мен. И освен моите показания и тези на един вампир, нямаше да има никакви доказателства, че тя е стреляла първа, а трупът на Деби щеше да е сериозна улика за вината ни. Първосигналната ми реакция бе да прикрия всички следи от посещението й в къщата ми. Ерик не ме посъветва нищо друго, така че послушах интуицията си.

Не, не прехвърлях вината си върху Ерик. Той самият не бе на себе си по онова време. Трябваше да седна и спокойно да обмисля нещата. По ръката на Деби би трябвало да има следи от изстрела. С оръжието й бе стреляно. По пода щеше да има засъхнала кръв от Ерик. Деби бе влязла с взлом през парадния вход, така че по вратата също щеше да има следи от нахлуването й. Колата й беше скрита от другата страна на пътя и вътре щеше да има само нейни отпечатъци.

Но аз изпаднах в паника и провалих всичко.

А сега трябваше да се науча да живея с това.

Съжалявах за несигурността, която измъчваше семейството на Деби. Дължах им признание — а не можех да им го дам.

Изстисках кърпата и грижливо я прострях върху сушилника за чинии. После подсуших ръцете си и въздъхнах. Така, успях да се преборя с чувството си за вина. Вече се чувствах много по-добре! Кого заблуждавах? Ядосана на себе си, отидох във всекидневната и пуснах телевизора: голяма грешка. Даваха репортаж за погребението на Хедър; новинарски екип от Шривпорт бе пристигнал следобед в Бон Томпс, за да отрази скромната церемония. Само си представете каква сензация би се получила, ако журналистите разберяха как снайперистът избираше жертвите си. Говорителят, достолепен афроамериканец, съобщи, че полицията е разкрила и други подобни серийни нападения в малки градчета в Тенеси и Мисисипи. Новината ме шокира. Сериен убиец? В Бон Томпс?