Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

„Проклети идиоти — помисли си той. — Как може да нямат резерв.“

Чу как Ана се изсмя и си спомни, че можеше да чува мислите му. Изправи се бавно на крака и хвана фенера и брадвата.

— Смей се ти — каза ѝ той. — Ще изляза и…

Махна с брадвата към вратата. Ана не помръдна.

— Би ли ме пуснала?

— То не е като Елиас — отвърна му тя. — Било е само и…

— Би ли се отместила от вратата?

Ана го погледна в очите.

— Какво ще правя? — попита го тя. — Какво ще правя, ако нещо се случи?

Малер се разсмя горчиво.

— Това ли те притеснява? — Извади мобилния си телефон от джоба, включи го и въведе ПИН-кода. След това ѝ го подаде с думите: — Едно, едно, две. В случай че се наложи.

Ана огледа телефона, констатира, че има обхват, и заяви:

— Хайде да се обадим веднага.

— Не — възпротиви се Малер и посегна към слушалката. — Или ще си го взема обратно.

Ана въздъхна и го скри под одеялото.

— Няма да го използваш, нали?

Ана поклати глава и се отмести от вратата.

— Татко, не постъпваме правилно.

— Напротив.

Възрастният мъж отвори вратата и освети най-близките скали, тревата и малиновите храсти. Когато лъчът попадна върху горичката от елша между къщата и водата, забеляза някакъв човек, който лежеше върху скалите в началото на залива. Фенерът бе излишен. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да разкрие контурите на бялото му тяло с глава във водата.

— Виждам го — съобщи той.

— Какво смяташ да правиш?

— Да го прогоня.

Малер излезе от къщата. Ана не затвори вратата, както и очакваше. Направи няколко стъпки към съществото и се обърна. Ана седеше на прага, гушнала одеялото, и го следеше с поглед.

Може би трябваше да се зарадва, да се трогне, но имаше чувството, че дъщеря му го изпитва. Ана не му вярваше и просто искаше да провери дали няма да се провали за пореден път.

Когато се приближи до брега и премина покрай лодката, разбра какво всъщност прави съществото. Пиеше вода. Лежеше по корем и загребваше с шепа от морето.

Малер загаси фенера, запрокрадва се тихо по мокрите водорасли и стисна по-силно брадвата.

„Да го прогоня.“

Това щеше да стори. Да го разкара оттам.

Бе на десет метра от съществото, когато то се изправи. Беше като човек, изгубил всичко човешко. Лунната светлина разкри прояденото му тяло. Слабият южен бриз довя до носа му миризмата на прогнила риба. Малер прецапа през една туфа тръстика и се изкачи на скалата, където го чакаше удавеният. Бе наклонил глава на една страна, сякаш не можеше да повярва на очите си.

„Очи?“

Съществото нямаше очи. Въртеше главата си, сякаш душеше или се опитваше да улови звука от стъпките му. Малер вече бе само на няколко метра от него, когато забеляза, че плътта на гърдите му е проядена и ребрата му стърчат навън. Забеляза, че нещо вътре помръдва и ахна. Нима сърцето му биеше?

Вдигна брадвата и запали фенера. Насочи го към съществото, за да го заслепи, все пак не бе изключено да вижда. Тялото му беше восъчно бледо на фона на тъмното море. Малер разбра какво бе зърнал преди миг. В гръдния му кош имаше дебела черна змиорка, която като че ли се опитваше да прегризе плътта му, за да излезе на свобода.

Подтикнат от някакъв вроден рефлекс, Малер се извърна настрани в опит да скрие погнусата си, и повърна цялата си вечеря. Смесицата от кренвирши, кифлички и мляко полетя към скалите и оттам към водата. Стомахът му не се бе успокоил напълно, но Малер реши отново да застане с лице към съществото.

Повърнатата храна все още се стичаше надолу по треперещата му челюст. Видя как змиорката дъвче гърдите на мъртвеца и чу мокрото ѝ тяло да се плъзга в затвора от леш. Избърса уста, но продължи да трака със зъби.

Бе толкова погнусен, че съзнанието му се изпълни с безгранична ненавист. Единствената му мисъл бе как да премахне и унищожи това дяволско изчадие от лицето на земята.

„Ще го убия… Ще го убия…“

Пристъпи към съществото, което тръгна към него. Движеше се бързо, много по-бързо, отколкото човек можеше да предположи, като гледаше разложеното му тяло. Костите му почукваха по скалата. Въпреки сляпата си ярост Малер несъзнателно отстъпи назад. Заради змиорката. Нямаше да позволи на угоеното ѝ с човешка плът тяло да го докосне.

Продължи да върви назад и се подхлъзна върху собственото си повръщано. Брадвата полетя от ръката му и изтупка тихо върху камъните. Темето му се удари в земята, а вратът му се изви назад. Пред очите му заблестяха светкавици. В мига преди мракът да го погълне, усети ръцете на съществото върху тялото си.