Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Не последва отговор. Външната врата бе залостена. Малер я дръпна силно и в първия момент тя му се опря, но след това поддаде. Той подскочи и закри лицето си с ръка, уплашен, че някой ще се опита да го удари. Противникът му се оказа счупена дръжка на метла, която изскочи навън и заподскача надолу по склона.

— Ана?

И тук пълен мрак. Минаха няколко секунди, преди очите му да свикнат с него. Вратата на спалнята бе затворена и на кухненския под лежеше… купчина сняг. Малер запримигва невярващо към купчината и постепенно осъзна, че това е Ана, която седи на пода с одеяло в ръце.

— Ана, какво има?

От прегракналото ѝ гърло се откъсна само тих шепот.

— Беше тук…

Малер се огледа. Лунната светлина бе твърде слаба, за да освети добре вътрешността на къщата. Наостри уши и се ослуша, но и в другата стая цареше тишина. Знаеше, че Ана ужасно се страхува от животни, и въздъхна раздразнено:

— Да не би да си видяла плъх?

Дъщеря му поклати глава и промълви нещо нечленоразделно. Малер ѝ обърна гръб и тръгна към другата стая, но тя го спря и посочи към малката брадва в краката си.

— Вземи я.

След това запълзя по пода с одеялото в ръце, затвори външната врата и я подпря с гръб. Едната ѝ ръка се вкопчи в дръжката. В стаята настъпи непрогледен мрак.

Малер вдигна брадвата.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— … удавените…

— Какво?

Ана събра сили и изграчи:

— Един мъртвец. Труп. На удавен.

Малер затвори очи, опита се да си спомни какво имаше в кухнята и се сети, че бе видял фенер на плота. Запристъпя несигурно напред в мрака и накрая успя да хване тежката му дръжка.

„Батерии…“

Включи фенера, от единственото му око се разля светлина и освети цялата кухня. Малер насочи лъча към стената до Ана, за да не я заслепи. Дъщеря му приличаше на привидение. Челото ѝ бе покрито с мокра от пот коса, а празните ѝ очи се взираха в нищото.

— Татко — прошепна тя, без да го погледне. — Трябва да оставим Елиас… да си отиде.

— Какво говориш? Къде да отиде?

— Да… заспи завинаги.

— Тихо, сега ще…

Открехна вратата на другата стая и я освети. Нямаше никой.

Забеляза, че прозорецът на другата стена бе счупен. Разбитите стъкълца по масата и пода заблестяха, огрени от лъча на фенера. Присви очи. На масата имаше нещо. Плъх. Приближи се към него.

„Не, не е плъх…“

Беше ръка. Отсечена ръка. Покрита с нефелна, сбръчкана кожа. Показалецът бе съвсем изгнил отгоре и Малер видя тънката му бяла кост.

Преглътна и побутна ръката с брадвата. Тя се търкулна леко през счупените стъкла и застина. Малер изсумтя. Какво всъщност очакваше? Че ще подскочи и ще го хване за гърлото? Насочи фенера навън през прозореца, но наоколо се виждаха единствено скали, стърчащи над ниските хвойнови храсти.

— Добре — върна се той при Ана. — Ще изляза да огледам.

— Не…

— А какво предлагаш да правим? Да легнем да спим и…

— … зло…

— Какво?

— То е зло.

Малер сви рамене и вдигна брадвата.

— Ти ли…?

— Нямах избор. Искаше да влезе вътре.

Адреналинът, който нахлу в сърцето му след вика на Ана, започна да губи сила. Малер усети вълчи глад. Изпъшка и се отпусна на пода до Ана. Придърпа към себе си хладилната чанта, измъкна един пакет кренвирши и изгълта два. След това го подаде на Ана, която сбърчи чело.

Малер изяде още два кренвирша, но имаше чувството, че с всяко движение на устата си огладнява все повече. Накрая успя да погълне мазното месо и отново се обърна към дъщеря си.

— Елиас?

Ана погледна към одеялото в ръцете си и отвърна:

— Уплашен е.

Гласът ѝ трепереше, но звучеше по-ясно от преди.

Малер извади пакет с канелени кифлички и изяде пет. Преглътна с мъка лепкавите хапки. Изпи няколко глътки мляко направо от кутията, но гладът продължаваше да го мъчи. Единствената разлика бе, че му стана тежко от всички тези кренвирши и кифли. Облегна се назад и легна на пода, за да помогне на храната да се разпредели по-равномерно.

— Искам да се приберем у дома — рече Ана.

Малер освети тубата под кухненския плот.

— Ако е пълна с бензин, няма проблем. Иначе не може.

— Да не би да сме останали без бензин?

— Ами…

— Мислех, че…

— Не ми останаха сили и за това.

Ана не каза нищо. Мълчанието ѝ му се стори по-страшно от упрек. В гърдите му се надигна гняв.

— Не съм се спрял, откакто…

— Сега не е моментът — рече Ана. — Недей.

Малер прехапа устни, обърна се и запълзя към тубата с бензин. Вдигна я — беше съвсем празна.