Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

То изпищя, олюля се, но накрая успя да се изправи. Зъбите останаха забити в ръката му, старицата полетя нагоре като парцалена кукла и увисна до тялото му.

— Помогнете ми, по дяволите! — извика младежът и замята ръка напред-назад.

Тялото на старицата бе напълно натрошено, приличаше на кожен чувал, пълен с кокали, но тя не отслаби захапката.

Останалите младежи хвърлиха цигарите си, хванаха бухалките и я заудряха. Нямаше здрави кости, които да натрошат. Дървото се удряше в меката отпусната плът като в мокър килим. Накрая успяха да я ударят по рамото и устните ѝ се разтвориха.

Раненият младеж разтърси ръка и закрещя от погнуса — старицата бе успяла да отхапе голямо парче месо от долната част на ръката му. Той започна да подскача нагоре-надолу и да тропа с крака по земята, сякаш се опитваше да отлети, да се махне оттук и да изчезне.

По ръката му се стичаше кръв. Маркус свали ризата си, откъсна раздрания ръкав и се приближи до момчето.

— Трябва да притиснем раната…

Раненият остана глух за думите му. Вместо това трескаво зарови в раницата си и извади няколко пластмасови бутилки, отвори ги и заизлива съдържанието им върху купчината от пълзящи тела.

— Сега ще ви дам да разберете, проклетници! — извика той, обиколи целия куп и изпразни и двете бутилки. — Да ви видя сега как ще хапете!

Флора усети как парализата напуска тялото ѝ. Останалите четирима се бяха поуспокоили, уморени от тежкия бой. Единствено раненият бе изпаднал в пълна истерия, а мислите му прорязваха съзнанието ѝ като трион.

„Не…“

Не беше това. Звукът се бе върнал. Нямаше какво да стори — не можеше да спре младежите, бе твърде късно. Огледа се наоколо и видя образа си, запътил се към уличната лампа. Все още ѝ бе трудно да го гледа, някаква сила ѝ нашепваше да сведе очи, но този път Флора не ѝ се поддаде. Изпрати жуженето по-надълбоко в съзнанието си и освободи мислите си.

„Направи нещо, направи нещо“ — помисли си тя, загледана в странната си близначка, която вече стоеше до купчината с трупове. Младежите точно вадеха кутия кибрит от раницата си. Не я виждаха. Очевидно само чуваха нещо. Флора забеляза с крайчеца на очите си как започнаха да тръскат глави, а някой извика:

— Какво, по дяволите, е това…

Смъртта разтвори ръце като за прегръдка, а Флора повтори като хипнотизирана движенията ѝ. Младежите запалиха една клечка, смъртта пристъпи сред телесната маса, наведе се надолу, протегна длани и започна да ги прибира един по един, като горски плодове.

Кибритената клечка полетя във въздуха, а Флора изкрещя:

— Внимавай, махни се оттам!

В мига, в който кибритената клечка докосна купчината трупове, Смъртта вдигна глава и погледна Флора в очите. Бяха като две копия. В очите ѝ нямаше нищо зловещо и мрачно, бяха като тези на Флора. Погледите им се сляха за секунда и разкриха тайните им. В следващия миг бензинът експлодира и огнената стена ги раздели.

Младежите стояха като парализирани и гледаха втренчено кладата. Огнените езици стигаха почти до покривите на блоковете. След няколко секунди бензинът се изпари и огънят се впи в мъртвите тела. Болничните дрехи и човешкото месо зацвъртяха овъглени.

— Хайде, да се махаме!

Погледаха огъня още малко, сякаш се опитваха да запечатат спомена за него завинаги в съзнанието си, обърнаха се и побягнаха. Маркус спря за миг, погледна Флора и вдигна показалец, понечи да каже нещо, но се отказа и се затича зад останалите. След няколко минути телепатичната връзка между тях изчезна.

Огнените езици изгаснаха. Жужащият звук изчезна, явно Смъртта си бе тръгнала. Флора се приближи до жарта и усети силната, сладникава миризма, която се издигаше към небосклона. Мъртвите тела бяха съвсем изпосталели и не можаха да подхранят гладните пламъци.

Всичко беше черно. Телата на пробудените, отишли си за втори път от този свят, лежаха скупчени и свити с прибрани лакти и насочени нагоре юмруци, готови да се боксират с тъмнината. Миризмата им задуши Флора и тя запуши уста с част от сакото си.

„Допреди миг танцуваха.“

В гърдите ѝ сякаш се отвори цяла бездна от тъга — от страхопочитанието пред танца им не остана и следа. Тъга за целия човешки род и земния му път. През съзнанието ѝ отново пробяга същата мисъл, но сега звучеше другояче.

„Така стоят нещата.“

Давид остави Стюре да го убеди да отиде на работа и вече съжаляваше. Лео наистина бе махнал номера му от програмата и дори му бе оставил съобщение на телефонния секретар, но Давид не го прослуша. Взе си една бира и се присъедини към останалите в кухнята. Засипаха го със съболезнования. Смехът и шегите стихнаха веднага щом влезе при колегите си.