Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Очевидно пробудените се числяха към същата категория. Бяха толкова нереални, че нямаше нужда да се отнасят с уважение и почит към тях. Затова Давид смути комиците с присъствието си. Върна ги към реалността. Истината обаче бе една. За незасегнатите пробудените бяха една голяма шега.

Мина покрай спрените нагъсто коли на улица „Сюрбрюнсгатан“ и отново си представи обезглавеното тяло на Балтазар в скута на Ева. Зачуди се дали някога отново ще може да се пошегува с каквото и да било.

Разходката от „Нора Брюн“ до къщи изпи и последната капка от силите му. Бирата къркореше в корема му, а с всяка стъпка сякаш бележеше победа над себе си. Искаше му се да свие в най-близкия вход и да проспи последните остатъци от този ужасен ден.

Наложи му се да се подпре на стената на стълбището и да си почине няколко минути, преди да продължи нагоре. Не искаше Стюре да се притесни, като види в какво състояние е, и да реши да пренощува при тях. От все сърце желаеше да остане сам.

За късмет Стюре не каза нищо. Съобщи му, че Магнус все още спи и че той самият смята да се прибира вкъщи.

— Добре — отвърна му Давид. — Благодаря за всичко.

Стюре го погледна изпитателно.

— Ще се справиш ли?

— Ще се справя.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Давид бе толкова уморен, че говорът му заприлича на Евиния — можеше единствено да повтаря думите на Стюре като папагал. Прегърнаха се за довиждане. Този път Давид пое инициативата и за няколко секунди подпря глава на гърдите на Стюре.

Изпрати тъста си и се върна обратно в кухнята. Погледна към бутилката с вино, но си каза, че е твърде уморен, за да пие. Отиде да види Магнус и се загледа в телцето на спящото дете — синът му не се бе помръднал и на милиметър, откакто го остави. Продължаваше да спи с ръка под главата, а очите му се движеха бързо под тънките клепачи.

Давид се пъхна внимателно в леглото и се намести някак в малкото останало свободно пространство между стената и Магнус. Мислеше да полежи така само няколко секунди, загледан в тънкото рамо, което стърчеше над завивките, но затвори очи, замисли се и… заспа.

Малер стъпи на най-близкия остров и видя навигационната табела. Дъските ѝ бяха съвсем избледнели и затова я бе пропуснал в мрака. Заливът бе точно пред него. Върна се в лодката и запали мотора. Той изрева, задави се и замлъкна.

Малер вдигна тубата, наля нов бензин и отново запали. Дори успя да се върне в открито море, преди двигателят да угасне.

Отпусна ръце на коленете си и се загледа в островите, които синееха меко в летния здрач. Няколко дървета стърчаха над ниските острови и извисяваха черните си силуети към небето, точно като в някой документален филм за Африка. Чуваше се единствено далечното боботене на фериботните двигатели.

„Положението не е чак толкова безнадеждно.“

Нищо че бе останал без бензин, поне вече можеше да се ориентира. Щеше да му отнеме около половин час да се върне при Ана с гребане. Нямаше нищо страшно, морето беше съвсем спокойно. Най-важното бе да запази спокойствие.

Свали греблата във водата и замахна. Понесе се бавно напред, като гребеше с накъсани резки движения. Гърдите му поемаха жадно хладния въздух. След няколко минути се почувства в свои води и продължи да гребе с лекота. Сякаш бе в състояние на медитация.

„Ом мани падме хум, ом мани падме хум…“

Греблата избутваха лодката напред към хоризонта.

След около двайсетина минути му се стори, че чува плач на сърна. Вдигна греблата от водата и се заслуша. Ето го отново, същия звук. Не, не беше сърна, а… писък. Не можеше да разбере откъде точно идва, ехото го препращаше от остров на остров. Но предположи, че идва от…

Бързо свали греблата във водата и започна да загребва по-силно. Наоколо отново се възцари тишина. Нямаше съмнение, че писъкът идваше от остров Лабшер. По гърдите му изби пот, а спокойствието му мигом се изпари. Каква ти медитация, тялото му се превърна в разярен пъплещ мотор.

„Трябваше да взема гориво…“

Устата му се напълни със слузеста слюнка и той я изплю върху двигателя.

— Проклета машина!

Вината обаче бе изцяло негова. Само и единствено негова.

За да спести време, изкара лодката направо на брега и с усилие се измъкна от нея. Обувките му се напълниха с вода и започнаха да жвакат, докато вървеше нагоре към къщата. Цареше пълен мрак, човек едва можеше да различи тъмния ѝ силует на фона на дълбокото синьо небе.

— Ана! Ана!