Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Положи Елиас в лодката и се опита да не поглежда назад, докато я буташе надолу към водата. Направи няколко стъпки напред в морето и се качи при сина си. Лодката се плъзна по тъмната набраздена водна повърхност. Ана седна на средната седалка и видя пакетите с храна и тубата с вода. Мокро премляскване разкъсваше тишината, сякаш някой се опитваше да оглозга сурова риба. Долната ѝ челюст затрепери.

„Опита се… Намеренията му бяха добри… Искаше просто… Проклета гнус… Подаде малката кошничка напред…“

Трябваше да продължи да пее. Съществото можеше да плува.

Пусна греблата във водата с треперещи ръце и пое към другата страна на острова. Знаеше, че прави грешка, но нямаше сили да премине покрай съществото и да го види как…

След известно време зад гърба ѝ се виждаше единствено безкрайната синева на морето. Ана отпусна греблата и се сгуши при Елиас. Позволи на емоциите да изпълнят съзнанието ѝ. Спря да бяга и пее.

Южният бриз ги понесе бавно напред, надалеч… Преминаха покрай остров Госкоб, а фарът на Сьодерарм остана зад тях. Окото му премигваше насред водната пустош.

Флора гледаше овъглените тела.

Още онази вечер в градината на Елви си пожела нещо да се случи. Нещо, което да промени Швеция завинаги. Ето че желанието ѝ се сбъдна, но резултатът бе нулев.

Не настъпи никаква промяна.

Страхът породи още страх, омразата пробуди още омраза, а след похода им остана само купчина изгорени тела. Както обикновено се случваше по света.

Видя как нещо се размърда сред телата.

В първия миг реши, че са оцелели като по някакво чудо пръсти, които се опитват да изпълзят на повърхността. След това разбра, че са ларви. От мъртвите тела се подаваха бели ларви. Продължаваше да усеща силната воня от купа въпреки импровизираната маска на лицето си и се дръпна няколко метра назад.

Само седем ларви изпълзяха на повърхността, седем от петнайсет. Явно смъртта бе успяла да прибере останалите.

Знаеше, че ларвите са хора. Не, ларвите олицетворяваха човешкото в хората в достъпна за очите ѝ форма. Както и мнимата ѝ сестра близначка, напълно чужда за човешките термини и слова. Флора го разбра в мига, в който погледите им се сляха.

Другата Флора, с любимите ѝ маратонки, бе просто сила, избрала понятен за хората образ. Единствено куките оставаха непроменени, все пак задачата ѝ бе да жъне и събира. Оставаха непроменени, но не и реални. Просто елемент от картина, която се опитваше да накара хората да разберат.

Ларвите се гърчеха по черните тела, без път и посока, сега, когато от телесната им обвивка бе останала само пепел.

„Изгубени са — помисли си Флора. — Изгубени.“

Нямаше какво да направи. Поддадоха се на страха си и останаха в плен на земята. Изведнъж забеляза как започнаха да се издуват, първо порозовяха, а после почервеняха.

Флора чу ужасените викове на хората ларви, повлечени към другото място. Чуждо и непознато. Царството на нищото.

Ларвите продължиха да се издуват, тънката им кожа се опъна, а виковете зазвучаха все по-силно в съзнанието на Флора. Зави ѝ се свят. Съзнаваше, че всичко това е нереално. Нищо че сетивата ѝ улавяха тази невидима драма, стара колкото земята.

Ларвите се пръснаха звучно, някаква гъста течност се разля от телата им върху нажежените кости и се превърна в пара. Виковете заглъхнаха.

„Изгубени.“

Флора се отдалечи от кладата, седна на една пейка и се замисли. Знаеше прекалено много. Знанието, което се изля в съзнанието ѝ, докато гледаше смъртта в очите, бе непосилен товар за един простосмъртен.

„Защо? Защо се случи всичко това?“

Отговорът ѝ беше напълно ясен. Знаеше всичко. Но не можеше да го облече в думи. Вселената се бе променила и това нямаше как да не се отрази на нашата малка планета. Мъртвите се събудиха, само тук, в този съвсем ограничен район. Ураганът накара пеперудата да махне с криле. Нищо и никакво събитие за мащабите на Вселената. Боговете вероятно щяха да го споменат като бележка под линия в дебелите си книги.

Изведнъж тялото ѝ настръхна. Спомни си какво ѝ бе казала Елви пред портите тази сутрин. Днес се разхождаше с Мая, нали? Да, да, точно така, днес се случи.

Извади телефона си и набра номера на Елви. Като по чудо този път баба ѝ лично вдигна слушалката. Звучеше уморена.

— Бабо, аз съм. Как си?

— Не съм добре. Дори… никак.

В далечината се чуваха високите гласове на хора, които се карат. Днешните събития очевидно бяха разделили групата на два лагера.