Йон Линдквист: Когато мъртвите се пробудят

Давид тичаше по някакъв безкраен коридор, към поредната заключена врата. Забеляза, че светлината в коридора е различна. Всички останали коридори бяха осветени от стерилни луминесцентни лампи, но не и този. В него се прокрадваше дневна светлина, слънчева светлина. Погледна нагоре, без да спира да тича. Таванът бе изчезнал и над главата му се разкри лятното небе.

В мига, в който хвана дръжката на вратата, знаеше, че тя ще се отвори. Както и стана. Всички коридори изчезнаха и той се озова на поляната до плажа на Кунгсхолмен. И Ева беше там.

Веднага си спомни този ден. Видя голямата оранжева лодка, която се приближаваше по канала. Погледна я, а после се обърна към Ева и я попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Да! Да!

После се отпуснаха на одеялото, прегърнаха се и започнаха да кроят планове за бъдещето. Колко пъти само си казаха „завинаги“, а мъжът от лодката им подсвирна силно с уста. Нямаше съмнение, че отново се бе върнал в този ден. Лодката се приближаваше, само след миг щеше да ѝ зададе въпроса, дори понечи да отвори устни, но Ева пое лицето му в ръце и му заговори:

— Да. Да, но сега трябва да си тръгвам.

Давид поклати глава. Замята се наляво-надясно по възглавницата.

— Не мога да те пусна.

Ева се усмихна, но очите ѝ останаха изпълнени с тъга.

— Един ден отново ще сме заедно — успокои го тя. — След няколко години. Не се страхувай.

Давид отметна одеялото, протегна ръце към тавана на спалнята, а в съня си искаше да я прегърне. В този миг във въздуха се разнесе пронизителен писък.

Поляната, каналът, лодката, светлината и. Ева се сляха в една-единствена точка. Давид отвори очи. Лежеше в леглото на Магнус с широко разтворени ръце. Наоколо се чуваше толкова силно жужене, че му идеше да запуши уши. Звукът идваше от дясната му страна, но колкото и да се мъчеше, не можеше да погледне натам. На корема му лежеше бяла ларва, свита на кравайче.

Стаята се изпълни с аромата на евтин парфюм. Веднага я позна. С крайчеца на окото си зърна нещо розово. Вратът му бе напълно схванат, не можеше да извърти глава и да погледне към Смъртта, приела образа на жената от павилиона. Пред очите му изникна ръка с шарена гривна. На края на пръстите ѝ имаше куки.

„Не! Не!“

Закри ларвата с ръце. Куките спряха на около дециметър от ръката му. Не биваше да го докосват, той бе жив. Ларвата се заизвива и започна да гъделичка дланта му. Усети молитвата ѝ през кожата си.

„Пусни ме.“

Давид поклати глава или поне се опита. Искаше му се да скочи от леглото с ларвата в ръце, да избяга от къщата, от земята, от този свят с безбройните му ограничения. Но бе напълно парализиран от страх, а смъртта буквално стоеше до леглото му. Но не, нямаше да се предаде.

Ларвата започна да се издува под дланта му. Куките изчезнаха бавно от полезрението му. Молитвата стихна, гласът на Ева заглъхна. Над двама им се спусна тъмен мрак. До съзнанието му достигна един последен шепот.

„Ако ме обичаш… трябва да ме пуснеш…“

Давид подсмръкна и вдигна ръце.

— Обичам те.

Ларвата бе ужасно подута и розова на цвят. Приличаше на болна. Сякаш умираше.

„Какво сторих, какво сторих…“

Куките се върнаха. Показалецът се заби в тялото на ларвата и я повдигна. Давид понечи да извика, но не можа.

Кожата на ларвата се сцепи. Смъртта не отдръпна ръката си, сякаш за да му позволи да види какво ще се случи. Отворът стана по-широк и ларвата се превърна в какавида. От цепнатината се показа глава с големината на топлийка.

Пеперудата се измъкна от какавидата и сухата ѝ обвивка изчезна. Насекомото остана за миг върху куката, може би чакаше крилете му да изсъхнат или просто си почиваше, но след това литна с лекота. Давид го проследи с поглед и го видя да изчезва през покрива.

Когато отново сведе поглед, ръката с куките вече я нямаше, а жуженето стихна съвсем. Отново погледна към тавана.

„Няма я.“

Магнус се размърда и прошепна насън:

— Мама.

Давид стана от леглото, като внимаваше да не събуди сина си. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Не искаше детето да го чуе. След това легна на пода в кухнята и плака, докато сълзите му не пресъхнаха, а в душата му не настана пустота. Целият свят отново изгуби смисъл.

„Вярвам ти.“

Щастието му го чакаше някъде там в далечината.

Флора определено промени мнението си.

Напълно естествено бе тялото да има нужда от душа, за да съществува. По-странното бе, че душата се нуждаеше от тяло. От Ева остана само обвивка, която можеше да изгорят или погребат.