Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Тръгнаха към мъртвите, но в този миг страничната врата на микробуса се отвори, двама полицаи изскочиха навън и ги хванаха.

— Не разбирате ли от дума! Нямате право да сте тук!

Вкараха ги насила в микробуса, някой ги пое и ги задържа намясто. Вратата се затвори, а ключалката изщрака. Микробусът се върна няколко метра назад, а полицаите наредиха на шофьора да направи нова обиколка.

Той ги попита какво имат предвид, а мъжът до него изрисува кръг с ръка в посока към тълпата мъртъвци, които приближаваха към колата. Шофьорът го разбра, изсумтя и даде газ.

Ламарината задрънча под ударите на мъртвите тела, които полетяха на всички страни под напора на автомобила. Флора видя през страничния прозорец как се изправиха отново.

Запуши уши и се отпусна в скута на Елви, но тялото ѝ продължи да усеща ударите по мъртвите тела.

„Всичко свърши — помисли си тя. — Всичко свърши.“

За Ана нямаше никакво значение къде се намират. Наоколо не се виждаха никакви острови и дори фарът бе изчезнал зад хоризонта. Носеха се напред по сребристата лунна пътека на безкрайното море. Някъде там бе остров Оланд, а зад него — Финландия. Но това нямаше значение. Сега бяха в плен на морето, единствено на морето.

Вълните докосваха леко корпуса на лодката. Елиас лежеше до нея. Точно това искаше от живота, независимо дали бе редно, или не. Бяха далеч от света и можеха да продължат да плават така цяла вечност.

В този миг една позната мелодия прогони тишината. Бе толкова абсурдна. Сякаш Вселената се опитваше да се пошегува с тях. „Малка нощна музика“. Ана изрови мобилния телефон изпод одеялото. Вярно, че го бе взела, за да има изход, ако попадне в подобна ситуация, но не мислеше, че е възможно някой да успее да ги открие тук, насред нищото.

За миг ѝ се прииска да го хвърли през борда, звукът ѝ пречеше. След това се опомни и го вдигна.

— Да?

В слушалката прозвуча превъзбуден глас.

— Здравейте, казвам се Давид Зетерберг. Търся Густав Малер. Ана се огледа. Екранът на телефона я заслепи и вече не можеше да различи небето от морето. Имаше чувството, че се носят в Космоса.

— Няма го.

— Извинете, просто бях длъжен да му разкажа нещо. Нали внучето му… просто исках да му разкажа нещо.

— Можете да го разкажете на мен.

Ана изслуша разказа на Давид, благодари му и затвори телефона. След това се загледа в Елиас, вдигна го на колене и допря чело до неговото.

„Елиас… Трябва да ти кажа нещо.“

Усети, че детето слуша. Предаде му думите на Давид.

„Няма смисъл да се страхуваш…“

Гласчето му звънна в главата ѝ.

„Сигурна ли си?“

„Да. Напълно. Остани с мен… докато дойде време.“

Усети как телцето му се отпуска в одеялото, напълно мъртво. Елиас се всели в нея.

„Мамо? Как е там?“

„Не знам. Мисля, че ще почувстваш невероятна лекота.“

„Дали ще мога да летя?“

„Може би. Да, мисля, че ще можеш.“

Над морето се разнесе силно жужене, като от приближаващ ферибот, но единствената светлина наоколо идваше от луната и звездите. Жуженето се усилваше все повече и приближаваше лодката. Ана започна да се колебае. Елиас бе в нея, в тялото ѝ, отново, точно като в самото начало. Не искаше да го пусне. В същия момент усети как той се отдалечава все повече.

„Не, не, миличко, прости ми. Не си отивай.“

„Мамо, страх ме е.“

„Не се страхувай. Тук съм.“

Жуженето вече идваше от самата лодка, а Ана видя с крайчеца на лявото си око как някаква сянка закри луната. Някой седеше на края на лодката, но не ѝ позволяваше да погледне натам.

„Мамо, ще се срещнем ли отново?“

„Да, миличко. Съвсем скоро.“

Елиас понечи да ѝ каже още нещо, но думите му изчезнаха в безкрая. Една бяла ларва изпълзя от гърдите му и някаква черна буца се приближи до нея. В края ѝ имаше кука.

Ана пое ларвата в длан и я подържа няколко секунди.

„Винаги ще си в мислите ми.“

След това пусна сина си да си отиде.

Тисенвик/Родмансьо

Май 2002 — декември 2004

Човек не би могъл да постигне много сам. Например да напише книга като тази. Пръстите ми бягаха по клавишите, за да изобразят букви, които се сливаха в думи, но сега бих искал да благодаря на всички, които ми помогнаха с останалото.

На Сюсан Спрьог-Якобсен от Съдебна медицина, Умео, която ми разказа подробно какво се случва с мъртвите тела в земята.

На болничния свещеник Стефан Бендц, с чието съдействие посетих моргата в болница „Дъндерид“, и на Кенет Улсон и Бьорн Хамберг, които ме разведоха и ми помогнаха да напиша главите, чието действие се развива именно там.