Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

— Бабо, слушай. Спомняш ли си за какво ми спомена днес?

Елви въздъхна.

— Не, не помня…

— За жената от телевизора. И ми помогна да я видя…

— А, да. Знаеш ли…

— Почакай. Нали ти каза: „Трябва да ги доведеш при мен.“

— Това се опитваме да направим, но…

— Бабо, тя е говорела за мъртвите, а не за живите.

Флора ѝ разказа какво се бе случило в Хеден. Разказа ѝ за младежката банда, за огъня, за сестрата близначка и ларвите. Докато говореше с баба си, си даде сметка, че съзнанието ѝ отново се изпълва с мислите на приближаващи хора. Отново ядосани и изпълнени с омраза. Може би момчетата бяха довели приятелите си или пък някой друг бе достигнал до същата идея.

— Бабо, ти също я видя. Трябва да дойдеш тук. Веднага. Иначе ще изчезнат.

В другия край на слушалката настъпи тишина. След това гласът на баба ѝ прозвуча с нова сила.

— Веднага ще се кача на едно такси.

Флора затвори телефона и се сети, че не се бяха разбрали къде да се чакат, но това не беше кой знае какъв проблем. Между съзнанията им съществуваше силна телепатична връзка, нещо като невидимо уоки-токи. По-важно бе да намери начин да пусне баба си да влезе вътре, но и това можеше да почака.

Флора се изправи. Приближаващите се бяха студени хора, изпълнени с негативна енергия.

„Как да постъпя? Какво да им кажа?“

Затича се напред. Знаеше, че тук има поне един пробуден, който мисли като нея. Продължи да търси номер 17 В.

Мъртвите продължиха да излизат навън от блоковете и да се събират на площадките. Вече не танцуваха. По прозорците се виждаха още много лица, но броят им намаляваше с всяка минута. Бръмченето на зъболекарско борче се усилваше. Флора усети, че живите се приближават — явно някой бе отворил портите.

Затича се, обзета от силна паника заради предстоящата катастрофа, заради потока от страх, който не можеше да разсее или спре. Откри номер 17, влезе на бегом вътре и спря.

По стълбите слизаше мъртвец. Старец с ампутирани крака, който пълзеше по корем като змия. Брадичката му се удряше във всяко циментово стъпало с такъв ужасен звук, че Флора буквално можеше да усети болката му. Душата му бе изпълзяла на повърхността, дори можеше да я чуе.

„Вкъщи… вкъщи… вкъщи…“

Когато Флора се заизкачва нагоре и мина покрай него, старецът посегна с ръка, за да я хване, но тя успя да се извърти в последния момент. Продължи напред към апартамент В и блъсна вратата.

Ева стоеше в коридора. Лицето ѝ бе като бяло петно на фона на бледата светлина от стълбището. Половината ѝ лице беше бинтовано.

Флора пристъпи напред, без да се замисли, хвана я за раменете и думите сами изплуваха в съзнанието ѝ. Опита се да се абстрахира от всичко останало и се съсредоточи върху мислите си.

„Трябва да си тръгнеш. Веднага.“

Тялото на Ева се извъртя в ръцете ѝ и Флора чу мислите ѝ:

„Не. Искам да живея.“

„Не може. Вратите се затвориха. Имаш само две възможности.“

Флора ѝ изпрати спомена за душите, напуснали телесния си затвор. Тези, които смъртта успя да прибере, и тези, които просто изчезнаха. Дори нямаше нужда сама да подбира думите си, те просто извираха, сякаш някой друг говореше чрез нея.

„Позволи ѝ да те вземе. Трябва да се предадеш.“

Душата на Ева се приближи до повърхността, а жуженето зад гърба на Флора стана непоносимо. Като чайка, която дебне плячката си над морската вода, Рибарят се спусна надолу, за да я прибере.

„Искам да им… кажа довиждане.“

„Направи го. Достатъчно силна си.“

Преди Рибарят да приеме окончателен образ, а Ева да се превърне в негова плячка, душата ѝ излетя от тялото и се втурна напред с невиждана за живите скорост. Флора усети шепота на прелитащия покрай нея живот. Тялото на Ева се строполи в краката ѝ.

„Желая ти късмет.“

Жуженето се отдалечи. Рибарят се втурна след нея.

Давид спеше и сънуваше. Бе затворен в някакъв лабиринт и тичаше през безкрайните му коридори. От време на време стигаше до някоя врата, но тя винаги се оказваше заключена. Нещо го преследваше. Усещаше присъствието му на всеки завой зад гърба си. Знаеше, че нещото носи лицето на Ева, но това със сигурност не беше тя. Явно бе откраднало образа ѝ, за да го подмами по-лесно.

Давид дърпаше вратите, а нещото, същински антипод на любовта, го приближаваше все повече и повече. Най-страшното бе усещането, че е изоставил Магнус някъде зад себе си, че синът му го чака в една тъмна стая, изоставен на произвола на ужасното същество.