Стивън Кинг - Джойленд

— Достатъчно! — отсече Ани с тон, нетърпящ възражение. Беше застанала до умивалника с ръце на кръста.

— Не ми пречи, мамо. — Той се закашля. — Честна дума. — Отново се закашля.

— Тя е права — казах. — Достатъчно.

Дали Еди, този сприхав чудак, се беше явил на Майк, защото бях спасил живота му? Трудно е да се тълкуват мотивите на „преминалите отвъд“ (според израза на Рози, винаги придружаван от вдигнати ръце с обърнати нагоре длани), но се съмнявам. Състоянието му се беше подобрило само за седмица, а и той не я беше прекарал на Карибите, заобиколен от разголени хубавици. Но…

Бях го посетил в болницата и с изключение на Фред Дийн аз бях единственият му посетител. Дори му занесох снимката на покойната му съпруга. Вярно, беше я нарекъл свадлива тъпа мизерница и нищо чудно да е била такава, но поне си бях направил труда. А той ми се беше отплатил за вниманието. Все едно по каква причина.

Докато пътувахме към летището, Майк се приведе към нас и каза:

— Искаш ли да чуеш нещо забавно, Дев? Той нито веднъж не те нарече по име. Викаше ти малкия . Сигурно е знаел, че ще се сетя за кого говори.

И аз така си помислих.

Пустият му Еди Паркс.

Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт (от първия поне), а един луд човек едва не ме уби на виенското колело. Годината, през която исках да видя призрак и не ми се случи… макар че поне един беше видял мен. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже.

Годината, през която бях само на двайсет и една, още млад и зелен.

Не отричам, че светът ми дари добър живот оттогава, но все пак го мразя. Дик Чейни, този апологет на въжеиграчеството, твърде дълго време служил като главен проповедник в Светата църква на Нагаждачеството, получи ново сърце, докато пишех тези редове — какво ще кажете, а? Живее си, докато толкова други достойни мъже умряха. Талантливи хора като Кларънс Клемънс. Умни като Стив Джобс. Свестни като стария ми приятел Том Кенеди. Общо взето, човек свиква. Не че има избор. Както изтъква У. Х. Одън: „Жетварят отвежда и онези, които тънат в пари, и свежите веселяци добри, и надарените с размер дори.“ Но Одън не започва изреждането с тях. Започва с „Дечица, ненаситили се на игри…“

Което ни отвежда към Майк.

Наех скромен апартамент извън кампуса, когато се върнах в университета през пролетния семестър. Една студена вечер в края на март тъкмо приготвях вечеря за себе си и момичето, в което бях почти лудо влюбен, и телефонът иззвъня. Вдигнах и казах по обичайния си шеговит начин:

— Вехтошарницата на Девин Джоунс.

— Дев? Ани Рос се обажда.

— Ани! Еха! Чакай да намаля радиото.

Дженифър — момичето, в което бях почти лудо влюбен, — ме изгледа озадачено. Намигнах й и казах в слушалката:

— Пристигам два дни след началото на пролетната ваканция. Можеш да му кажеш, че съм обещал твърдо. Ще си купя билета следващата сед…

— Дев. Спри. Спри.

Долових тъгата в безжизнения й глас и цялото щастие, че я чувам, мигом бе изместено от ужас. Опрях чело на стената и затворих очи. А всъщност ми се искаше да затворя ухото, опряно до телефонната слушалка.

— Майк почина снощи. Дев. Той… — Гласът й пресекна, после отново укрепна. — Вдигна температура преди два дни и лекарят каза, че се налага да постъпи в болница. За всеки случай, така каза. Вчера ми се стори, че се подобрява. Кашляше по-малко. Седеше в леглото и гледаше телевизия. Говореше за някакъв голям баскетболен турнир. После… снощи… — Тя млъкна.

Чувах неравното й дишане, докато се опитваше да се овладее. Аз също се опитвах, но сълзите вече обливаха лицето ми. Бяха топли, почти горещи.

— Стана много внезапно — промълви тя. После едва чуто добави: — Ще ми се скъса сърцето…

Усетих ръка на рамото си. Ръката на Дженифър. Хванах я. Питах се има ли някой в Чикаго, който да сложи ръка на рамото на Ани, за да я утеши, да й вдъхне сили.

— Баща ти там ли е?

— Не. На поредната обиколка е. Във Финикс. Пристига утре.

— А братята ти?

— Джордж е тук. Фил ще пристигне с последния полет от Маями. С Джордж сме на… мястото. На мястото, където ще… Не мога да гледам как ще се случи. Макар той да го искаше.