Стивън Кинг - Джойленд

— О, я стига! Рано или късно пак щеше да убиеш някого.

Отново бяхме на върха. Вятърът и дъждът ни брулеха безмилостно. Треперех като лист. Бях вир-вода, боята се стичаше по лицето на Лейн. Струйките приличаха на пипала, плъзнали по кожата му. „И сърцето, и умът му са черни като боята — помислих си. — Там няма място за усмивки.“

— Не. Бях излекуван. Налага се да те очистя, Джоунси, но само защото си напъха носа, където не трябваше. Жалко, защото те харесвам. Наистина те харесвам.

Стори ми се, че е искрен, и заради това случващото се беше още по-ужасно.

Пак се спускахме надолу. Светът под нас беше ветровит и залят от дъжда. Нямаше кола с изключени фарове — бях видял само скъсано платнище, което бях помислил за автомобил, защото така ми се искаше. Кавалерията не пристигаше. Мисълта, че идва помощ, можеше да ме погуби. Спасението ми беше в моите ръце и единственият ми шанс беше да ядосам Лейн. Здравата да го ядосам.

— Рискът може и да те възбужда, но не и изнасилването, нали? Иначе щеше да водиш жертвата си на някое закътано място. Но според мен онова между краката на тайните ти приятелки те е парализирало от страх. И какво си правил след всяко убийство? Лежал си в кревата, лъскал си бастуна и мислено си се хвалил заради храбростта си. Няма що, голям храбрец си, като си убивал беззащитни момичета.

— Млъкни!

— Можеш да ги свалиш, но не и да ги изчукаш. — Вятърът бучеше, кабинката се тресеше. Щях да умра, но в този момент не ми пукаше. Не знам доколко бях успял да ядосам извратеняка, обаче аз бях гневен и за двама ни. — Какво се случи, че те направи такъв? Мама ти стисваше пишлето с щипка за пране, когато подмокреше гащите ли? Или чичо Стан те караше да му правиш свирки? Или…

— Млък! — Той се приведе към мен — със свободната си ръка стисна предпазния лост, с другата насочи срещу мен пистолета. Проблесна мълния и го освети: безумни очи, провиснала коса, изкривена уста. И насочен пистолет. — Затвори си гадната уста, че…

— ДЕВИН, НАВЕДИ СЕ!

Не се замислих, просто го направих. Нещо изплющя във ветровития мрак — звукът напомняше премляскване. Вероятно куршумът мина на косъм от главата ми, но нито го видях, нито го усетих, както става с героите в романите. Кабинката, в която се намирахме, мина покрай платформата за качване: видях Ани Рос, застанала на рампата с пушка в ръка. Косата й се развяваше около бялото й като платно лице.

Отново се понесохме нагоре. Погледнах Лейн. Не помръдваше, само устата му беше зейнала. По лицето му се стичаше черна боя. Беше забелил очи, виждаше се само долната част на ирисите. Куршумът почти беше отнесъл носа му. Едната ноздра висеше над горната му устна, останалото бе червена каша около черна дупка, голяма колкото десетцентова монета.

Стовари се на седалката, няколко предни зъба изхвърчаха от устата му. Измъкнах пистолета от ръката му и го изхвърлих. Какво чувствах ли? Нищо. Само дето някакво много тихо гласче ми нашепваше, че тази нощ няма да умра.

— О! — отрони Лейн. А после: — А… — Клюмна напред, брадичката му се опря на гърдите. Приличаше на човек, потънал в мисли. За пореден път достигнахме връхната точка. Проблесна светкавица и за миг обля в зловеща синкава светлина човека до мен. Вятърът продължаваше да фучи, колелото стенеше. Отново се снижавахме.

Отдолу Ани изкрещя(вятърът почти заглуши гласа й):

— Дев, как да го спра?

Мислех да й извикам да потърси дистанционното, но имаше опасност да го издирва половин час и пак да не го намери. Дори да го откриеше, можеше да е счупено и повредено. Освен това имаше по-добър начин.

— Иди при мотора! — изкрещях. — Намери червения бутон! ЧЕРВЕНИЯТ БУТОН, АНИ! Задейства аварийната спирачка!

Кабинката ми мина край нея и аз машинално отбелязах, че Ани е с джинсите и с пуловера, които бе носила по-рано, само дето сега те бяха подгизнали и залепнали за тялото й. Нямаше яке, нито шапка. Беше дошла възможно най-бързо и знаех кой я е изпратил. Колко по-лесно щеше да е, ако Майк се бе фокусирал в Лейн от самото начало. Но и Рози не беше прозряла истинската му същност, макар да го познаваше от години (по-късно щях да узная, че Майк не е хранел никакви подозрения към Лейн Харди).

Кабинката пак пое нагоре. В скута на Лейн капеше черен дъжд, стичащ се от мократа му коса.

— Чакай, докато сляза! — провикнах се.

— Какво?

Не си направих труда да повторя, защото вятърът щеше да заглуши думите ми. Оставаше ми да се надявам, че тя няма да натисне червения бутон, когато съм на върха. Докато кабинката се издигаше към самото сърце на бурята, отново блесна мълния, този път придружена от силен гръм. Гръмотевицата сякаш събуди Лейн — той вдигна глава и ме погледна… не, опита се: очите му вече не бяха забелени, но гледаха в противоположни посоки. Кошмарният образ завинаги остана запечатан в съзнанието ми и още ме спохожда в най-неочаквани моменти: когато минавам през пункт за пътна такса, когато си пия кафето сутрин, а водещите от Си Ен Ен бълват лоши новини, когато ставам да пикая в три сутринта — време, наречено от някой поет „час на вълка“.