Стивън Кинг - Джойленд

— Старата „Каролайна“ е супернадеждна — отбеляза той. — Бих се качил на нея дори ако вятърът духаше със сто километра в час, а не само с петдесет. Такава беше скоростта му, когато ураганът „Карла“ връхлетя крайбрежието преди две години, а на колелото нищо му нямаше.

— Как ще го включиш на скорост, ако и двамата сме в кабинката?

— Качи се и ще видиш. Или… — Той вдигна пистолета. — Или ще те застрелям веднага. И двата варианта ме устройват.

Изкачих се по рампата, отворих вратата на кабинката, спряла пред платформата за качване, и понечих да вляза.

— Не, не — спря ме той. — Ти ще си от външната страна. Изгледът е по-хубав. Дръпни се, Клайд. И си пъхни ръцете в джобовете.

Мина покрай мен, без да свали пистолета. В очите ми влезе още кръв и потече по лицето ми, но не смеех да извадя ръка от джоба на дъждобрана, за да се избърша. Виждах как пръстът му на спусъка е побелял от притискането. Той седна от вътрешната страна и ми направи знак да се кача:

— Заповядай.

Подчиних се. Нямах избор.

— И затвори вратата, затова е сложена.

— Говориш като доктор Зюс — промърморих.

Той се ухили:

— Ласкателствата няма да ти помогнат. Затвори вратичката или ще ти прострелям коляното. Мислиш ли, че някой ще чуе изстрела при този вятър? Съмнявам се.

Затворих вратичката и го погледнах. Държеше в едната ръка пистолета, а в другата — квадратен метален уред с антена.

— Казах ти, че ги обичам разни технически джаджи. Тази е на принципа на дистанционно за отваряне на гараж с няколко дребни модификации. Изпраща радиосигнал. Показах я на господин Истърбрук през пролетта, обясних му, че е идеална за поддръжка на колелото, когато новак управлява наземните контролни механизми. Той забрани да я използвам, защото не била одобрена от Щатската комисия за безопасност на съоръженията. Негодникът вечно гледа да си върже гащите. Канех се да я патентовам. Но като гледам, вече е късно. Вземи я.

Отново се подчиних. Беше обикновено дистанционно за отваряне на гаражни врати. Баща ми имаше почти същото.

— Виждаш ли бутона със стрелката нагоре?

— Да.

— Натисни го.

Поставих палеца си на бутона, но не го натиснах. Вятърът тук, долу, беше силен, а горе със сигурност щеше да ни отнесе. „Летим!“ — беше извикал Майк.

— Натисни го или получаваш куршум в коляното, Джоунси.

Натиснах бутона. Моторът на колелото веднага включи на скорост и кабинката започна да се издига.

— Хвърли го на земята.

— Какво?

— Хвърли го или получаваш куршум в коляното и никога вече няма да танцуваш степ. Ще броя до три. Едно… две…

Хвърлих дистанционното. Продължавахме да се издигаме сред тъмата на ветровитата нощ. Чувах грохота на вълните с гребени от пяна — толкова бяла, че сякаш фосфоресцираше. Отляво цареше мрак. По Бийч Роу не се движеха коли, фарове не разсейваха тъмнината. Вятърът продължаваше да бушува. Лепкавата ми от кръв коса беше сплъстена на челото. Кабинката се тресеше. Лейн нарочно я разлюля още по-силно… ала пистолетът, насочен към мен, не се отклони. Неоновите светлини чертаеха червени линии по дулото.

Убиецът извика:

— Тази вечер колелото не прилича на бабичка, а, Джоунси?

Със сигурност не приличаше. Тази вечер кроткото виенско колело „Каролайна“ беше страховито. Когато стигнахме до най-връхната точка, яростен порив на вятъра раздруса конструкцията толкова силно, че кабинката се блъсна в стоманените подпори. Широкополата шапка на Лейн отлетя в нощта.

— Мамка му! Нищо, ще си купя друга.

Исках да го попитам как ще слезем, обаче се въздържах. Страхувах се да не отговори, че няма да слезем; боях се, че ако бурята не прекатури колелото и не прекъсне електричеството, ще продължаваме да се въртим, когато Фред пристигне сутринта. Двама мъртъвци в „Железарията“ на Джойленд. Май беше време да предприема нещо.

Лейн се ухили.

— Ще се опиташ да ми вземеш пистолета, нали? Погледът ти те издаде. Е, както казва Мръсния Хари в онзи филм: „Чувстваш ли се късметлия, боклук?“

Сега се спускахме надолу, кабината още се люлееше, но не чак толкова силно. Реших, че изобщо не се чувствам късметлия.

— Колко жени си убил, Лейн?

— Не е твоя работа, мамка му. И тъй като пистолетът е у мен, мисля, че е редно аз да задавам въпросите. Откога знаеш? От доста време, нали? Поне откакто мърлата колежанка ти е показала снимките. Но ти си траеше, та сакатото хлапе да изживее своя ден в парка. Грешката си е твоя, Джоунси. Типична грешка на лапнишаран.