Стивън Кинг - Джойленд

— Има аларма срещу крадци! — предупредих го, макар да не знаех дали имат, или нямат.

Той се разсмя:

— Мислиш ли, че на този етап ми пука? Няма да ми попречи да прережа гърлото на приятелката ти. Но първо ще я накарам да гледа как ще заколя онова, сакатото.

„Няма да я изнасилиш обаче — помислих си. — Дори да имаше време. Защото не можеш.“

За малко да му го кажа, но се въздържах. Колкото и уплашен да бях, знаех, че никак не е разумно да го предизвиквам.

— Беше толкова мил с тях — избърборих ни в клин, ни в ръкав. — Цветя… награди…

— Да, бе, хвърлям прах в очите на лапнишараните. Я ми кажи за вагончето, дето излезе от „Къщата на ужасите“. Какъв беше този номер ?

— Нямам представа.

— О, напротив, имаш. Предлагам да го обсъдим. В Джойленд. Познавам форда ти, Джоунси. Левият му фар мига, на антената има симпатична хартиена въртележка. Ако не искаш да ида в онази къща и да режа гърла, ей-сега ще се качиш в таралясника и ще подкараш по Бийч Роу към Джойленд.

— Аз…

— Не ме прекъсвай, когато говоря! Като минеш край търговския център, ще ме видиш до една от паркираните коли. Сега затварям и ти давам четири минути да се появиш. Не те ли видя, ще убия жената и детето. Ясно ли е?

— Аз…

— Ясно ли е?

— Да!

— Ще карам след теб. Не се тревожи за портала, вече е отворен.

— Значи ще убиеш или тях, или мен. Трябва да избирам. Така ли?

— Да те убия ли? — възкликна, сякаш се изненада. — Не бой се, Девин. Това само ще утежни положението ми. Не, възнамерявам да изчезна. Няма да ми е за пръв път, нито за последен. Искам да си поговорим, нищо повече. За да разбера как се досети за мен.

— Мога да ти го кажа по телефона.

Мръсникът се засмя.

— И ще се простиш с възможността отново да си героят Хауи? Я си спомни какво стана с момиченцето, после с Еди Паркс! Хубавото майче и сакатото й изчадие останаха за вълнуващата кулминация. Как не се сети? — Смехът му секна. — Четири минути!

— Виж…

Той затвори. Взрях се в лъскавите снимки. Отворих кутията за скрабъл, извадих една подложка и взех да ровя за автоматичния молив, с който Тина Акърли ни караше да записваме резултата. Написах:

Госпожо Шопло, ако четете това, с мен се е случило нещо лошо. Знам кой е убил Линда Грей. И другите.

Написах името му с главни букви.

И хукнах към вратата.

Стартерът на форда се закашля, но не запали. Цяло лято си повтарях, че ми трябва нов акумулатор, и цяло лято си харчех парите за други неща.

Чух гласа на баща ми: „Задавяш мотора, Девин!“

Отместих крака си от педала за газта и останах да седя в тъмното. Времето сякаш препускаше. Нещо ме подтикваше да изтичам обратно в пансиона и да позвъня на полицията. Не можех да се обадя на Ани, защото нямах номера й, а заради прочутия й баща надали го имаше в указателя. Дали гнусният убиец знаеше това? Вероятно не, но имаше дяволски късмет. Колкото и нагъл да беше, вече трябваше да е заловен, обаче още беше на свобода. Защото го съпровождаше късметът на дявола.

„Ще се опита да влезе с взлом, Ани ще го чуе и ще го застреля.“

Само че пушките бяха в сейф, така ми беше казала. Дори да извадеше една, вероятно щеше да завари мръсника, опрял бръснач в гърлото на Майк.

Превъртях отново ключа и понеже не натисках съединителя, карбураторът се напълни с гориво и фордът запали. Минах на заден ход по алеята и потеглих към Джойленд. Виенското колело и „Мълния“, обрамчени с червени и със сини неонови светлини, се открояваха на фона на ниските, препускащи облаци. Тези две съоръжения винаги бяха осветени през бурни нощи — отчасти като ориентир за корабите в океана, отчасти да са като маяк за самолетите, снижаващи се към летището на окръг Париш.

Бийч Роу беше пуст. Над него се издигаха вихрушки пясък с всеки порив на вятъра, който понякога бе толкова силен, че разтърсваше колата ми. По асфалта вече се образуваха малки дюни. На светлината на фаровете ми изглеждаха като пръсти на скелет.

Като стигнах до редицата магазини, зърнах човек на паркинга до един от служебните пикапи на Джойленд. Вдигна ръка, когато минах покрай него, аз му махнах.

Следващата сграда откъм брега беше голямата викторианска къща. В кухнята светеше. Реших, че е флуоресцентната лампа над умивалника. Спомних си как Ани влезе без пуловер в кухнята. И сутиена й с цвят, подобен на цвета на избелелите й джинси. „Искаш ли да те заведа в стаята си, Девин?“

В огледалото за обратно виждане се появиха ярки петна и се приближиха. Беше включил на дълги светлини и не виждах колата, която ме следваше, но не беше нужно. Знаех, че е служебният пикап, също както знаех, че мръсникът ме излъга, като обеща да не ме убие. Бележката за госпожа Шопло щеше да си е там сутринта. Тя щеше да прочете името, което бях написал. Въпросът беше колко време щеше да й отнеме, за да повярва. Той беше такъв чаровник с вечните стихотворни подмятания, подкупващата усмивка и накривената широкопола шапка. Всички жени си падаха по Лейн Харди.