Стивън Кинг - Джойленд

— Съжалявам, че не мога да направя повече. За теб. За Майк.

— И аз съжалявам — промълви Ани. — Само че е невъзможно да сме заедно в този наш свят. Ела утре на вечеря, ако бурята не е прекалено свирепа. Майк ще ти се зарадва.

Боже, колко беше красива! Харесвах я дори така — боса и с избелели джинси. Искаше ми се да я грабна в обятията си и да я отнеса в някакво безоблачно и щастливо бъдеще.

Не я прегърнах. Тръгнах си. „Само че е невъзможно да сме заедно в този наш свят“ — беше казала тя. И беше права.

Дяволски права.

Недалеч от Бийч Роу край двулентовото шосе се намираха няколко магазинчета, които бяха твърде непретенциозни, за да бъдат наречени открит търговски център: бакалия за деликатеси, фризьорски салон, дрогерия, клон на банката „Съдърн Тръст“ и ресторант „Mi Casa“, несъмнено посещаван от елита на Бийч Роу. Дори не погледнах редицата постройки, докато шофирах обратно към Хевънс Бей и пансиона на госпожа Шопло. Ако още не вярвах, че не притежавам дарбата на Рози Голд и на Майк Рос, този мой пропуск беше най-солидното доказателство.

Изпълних заръката на Фред Дийн и си легнах рано. Проснах се по гръб с ръце на тила, заслушах се в шума на прибоя, както правех през цялото лято, и си припомних докосването на Ани, стегнатите й гърди, вкуса на устните й. Най-вече си мислех за очите й и за косата й, разстлана на възглавницата. Не я обичах по начина, по който обичах Уенди (първата и донякъде глупава любов не се повтаря), но наистина я обичах, обичам я и досега. Най-вече заради добротата и търпението й. Мнозина младежи са били посвещавани от по-възрастни жени в тайнството на секса, но не вярвам някой да е бил дарен с толкова нежност.

Дълго се мятах в леглото, накрая заспах.

Събуди ме тропането на някакъв капак на прозорец. Взех часовника си от нощното шкафче и видях, че е един и петнайсет. Не вярвах да заспя, докато блъскането не престанеше, затова се облякох и тръгнах към вратата, но се върнах за непромокаемото си яке. На долния етаж се поспрях за малко. От голямата спалня в дъното на коридора се разнасяше гръмкото и равномерно хъркане на госпожа Шопло. Някакъв си тропащ капак не можеше да смути съня й.

Оказа се, че напразно съм се върнал за дъждобрана, защото още не валеше. Вятърът обаче се беше усилил и скоростта му вероятно надвишаваше четирийсет километра в час. Тихият ритмичен шум на прибоя беше заменен от приглушен рев. Питах се дали синоптиците не са подценили „Гилда“, също и какво правят Ани и Майк в къщата на брега… и изпитах безпокойство.

Намерих открехнатия капак и го затворих с райбера. Прибрах се, качих се на горния етаж, съблякох се и отново си легнах. Този път сънят не идваше. Капакът вече не се блъскаше, но не можех да спра стенещия в стрехите вятър (прерастващ в писък при всеки по-силен порив). Не можех и да изключа мозъка си, след като беше заработил отново.

„Не е бяло“ — повтарях си наум. Наглед безсмислената фраза се опитваше да ми внуши нещо. Нещо, свързано с видяното в Джойленд по време на съботното ми посещение в компанията на Ани и Майк.

— Над теб е надвиснала сянка, млади човече — така ми каза Рози Голд в деня на запознанството ни. Питах се колко време е работила в Джойленд и къде се е подвизавала преди. Интересно ми беше дали произлиза от семейство на панаирджии… Всъщност имаше ли значение? — Едно от тези деца е надарено с прозрение. Не знам кое.

Аз знаех. Майк бе видял Линда Грей. И я беше освободил. Той, както се казва, й беше показал вратата. Онази, която не бе успяла да открие сама. Затова му беше благодарила.

Затворих очи и си представих Фред на стрелбището — ослепителен с официалния си костюм и с вълшебния цилиндър. Видях как Лейн взима една от въздушните пушки, окачена на верижка. После Фред каза:

— Произвежда по десет изстрела.

— Ако се съглася, може ли да стрелям два пъти?

— Колкото желаете, мадам. Днес е вашият ден.

Отворих очи, защото няколко открития се сблъскаха в съзнанието ми. Седнах в леглото и се заслушах във вятъра и в гневния рев на прибоя. После включих лампата и извадих от чекмеджето на бюрото папката на Ерин. Сърцето ми биеше до пръсване, когато отново подредих фотографиите на пода. Бяха качествени, но светлината беше твърде слаба. Облякох се отново, пъхнах снимките обратно в папката, пак слязох на долния етаж и отидох в салона. Над масата висеше лампа и от многото вечери, през които бях търпял поражение на скрабъл, знаех, че светлината й е много силна. Между салона и коридора към стаите на госпожа Шопло имаше плъзгаща се врата. Затворих я, та светлината да не обезпокои хазяйката. После запалих лампата, преместих върху телевизора кутията с плочките за скрабъл и извадих снимките. Бях твърде развълнуван, за да седна. Наведох се над масата, няколко пъти прередих фотографиите. Тъкмо когато щях да го сторя за трети път, ръката ми се вцепени. Видях нещото . Видях него . Не беше доказателство, което да се приеме в съда, обаче за мен беше достатъчно. Краката ми се подкосиха, затова все пак седнах.