Стивън Кинг - Джойленд

Усетих слаба миризма на камфор. Майк изглеждаше много мъничък в леглото, почти изгубен под зелената завивка. Майло се беше сгушил до него, свит на кравай, и Майк разсеяно го галеше. Трудно ми беше да повярвам, че това е същото хлапе, което победоносно размаха ръце, когато се озова на връхната точка на виенското колело „Каролайна“. Обаче не изглеждаше тъжен — напротив, лицето му сияеше.

— Видя ли я, Дев? Видя ли я, когато си тръгна?

Поклатих глава и се поусмихнах. Ревнувах от Том, но не и от Майк. Никога от Майк.

— Ех, ако можеше дядо да е с нас! Щеше да я види и да чуе какво каза, преди да си отиде.

— Какво каза?

— Благодаря. Отнасяше се за двама ни с теб. И те предупреди да внимаваш. Наистина ли не я чу? Поне една думичка?

Отново поклатих глава.

— Обаче знаеш, нали? — Лицето му беше бледо и уморено — лице на тежко болно момче, но очите му бяха бодри и жизнени.

— Да. — Отново си спомних диадемата. — Майк, какво й се е случило, как мислиш?

— Някой я е убил — прошепна малкият.

— Едва ли ти е казала… — Не се наложи да довърша фразата, защото той вече клатеше глава. — Сега гледай да се наспиш — добавих.

— Да, винаги се чувствам по-добре, като подремна. — Стисна клепачи, после бавно отвори очи. — На виенското колело беше най-хубаво. На „Железарията“. Все едно летяхме.

— Да — кимнах. — Да, така е.

Клепачите му отново се спуснаха и този път той не отвори очи. Тръгнах на пръсти към вратата. Миг преди да завъртя валчестата дръжка, Майк промълви:

— Пази се, Дев. Не е бяло.

Обърнах се към него. Беше заспал. Сигурен съм. Само Майло ме наблюдаваше. Излязох и безшумно затворих вратата зад себе си.

Ани беше в кухнята.

— Правя кафе, но може би предпочиташ бира. Имам „Блу Рибън“.

— Нека е кафе.

— Как ти се струва къщата?

Реших да съм откровен:

— Обзавеждането е малко… „старческо“ за моя вкус, но пък не съм учил за вътрешен декоратор.

— И аз. Така и не завърших колежа.

— Значи сме си лика-прилика.

— Не! Ти ще завършиш. Ще надмогнеш мъката от раздялата с момичето, което те е зарязало, ще се върнеш в университета и ще завършиш. Очаква те блестящо бъдеще.

— Откъде знаеш за…

— За момичето ли? Първо, все едно носиш плакат с това съобщение. Второ, Майк знае. Той ми каза. Той е моето блестящо бъдеще. Навремето следвах антропология. Щях да спечеля златен медал на Олимпиадата. Щях да посетя приказни екзотични страни и да вървя по стъпките на прочутата антроположка Маргарет Мийд. Щях да пиша книги и да дам всичко от себе си, за да спечеля обичта на татко. Знаеш ли кой е баща ми?

— Хазайката ми каза, че е проповедник.

— Да. Бъди Рос, човекът с белия костюм и с буйната бяла коса. Прилича на по-стар вариант на човека от телевизионната реклама за прозрачно фолио. Свръхпопулярна църква; изяви по радиото, а сега и по телевизията. Извън светлините на прожекторите той е гадняр с няколко положителни качества. — Ани наля кафе в две чаши. — Но според мен същото малко или много важи за всички ни, нали?

— Говориш като човек, който съжалява за много пропуснати неща в живота. — Не беше най-любезната реплика, но вече бяхме по-близки и можех да си я позволя. Поне така се надявах.

Ани ми поднесе кафето и седна срещу мен.

— Както се казва в песента, преживях това-онова. Но Майк е прекрасно дете и не мога да си кривя душата за едно: баща ми ни осигури финансово, та постоянно да съм със сина си. В крайна сметка обичта, изразена чрез чекова книжка, е за предпочитане пред липсата на обич. Днес взех решение. Мисля, че се случи, докато ти беше с глупавия костюм и изпълняваше глупавия танц. Докато наблюдавах Майк как се смее.

— И какво е то?

— Реших да дам на баща ми каквото иска: да го допусна в живота на Майк, преди да е станало късно. Вярно, че ми наговори ужасни неща за това как Бог е дал мускулната дистрофия на Майк, за да ме накаже за предполагаемите ми грехове, но аз трябва да загърбя горчивината. Ако искам извинение, дълго има да чакам. Защото в сърцето си татко още вярва, че е бил прав.

— Съжалявам.

Тя сви рамене, сякаш мнението му не я интересуваше.

— Сгреших, като забранявах на Майк да отиде в Джойленд, също и като не желаех да простя и се придържах към принципа „Каквото повикало, такова се обадило.“ Синът ми не е стока, която мога да заменя за друга. Мислиш ли, че на трийсет и една години вече е късно човек да порасне, Дев?

— Попитай ме, като ги навърша.

Тя се засмя.

— Едно на нула за теб. Извини ме за минута.