Стивън Кинг - Джойленд

И още го мисля.

— Избутай количката ми дотам, мамо — промълви Майк. — Той ще тръгне с мен.

— Няма нужда — намеси се Лейн. — Ако имате каишка, аз ще го доведа.

— Каишката е в джоба на количката — каза Ани.

— Май не е — възрази малчуганът. — Провери, но съм почти сигурен, че я забравих.

Ани зарови в джоба, а пък аз си помислих: „Забравил си я, ама друг път.“

— О, Майк — укори го Ани. — Колко пъти съм ти казвала, че си отговорен за кучето, защото е твое?

— Извинявай, мамо — смотолеви Майк и обясни на Фред и на Лейн: — Почти не използваме каишката, защото Майло винаги идва, като го повикаме.

— Само не и когато се налага. — Ани сви длани като фуния и се провикна: — Хайде, Майло! Ще си вървим у дома! — После с много по-благ тон добави: — Бисквитка, Майло! Ела да ти дам бисквитка!

Ако мен повикаше толкова мило, щях да дотичам с изплезен език. Майло обаче не помръдна.

— Хайде, Дев — подкани ме Майк. Сякаш аз също участвах в заговора, но бях пропуснал момента да се включа.

Хванах дръжките на инвалидната количка и я подкарах по Джойленд Авеню към „Къщата на ужасите“. Ани ни последва. Фред и Лейн останаха на стрелбището, Лейн се облегна на тезгяха между окачените на верижки въздушни пушки. Беше свалил широкополата си шапка и я въртеше на показалеца си.

Приближихме се до кучето и Ани го изгледа накриво:

— Какво те прихваща, Майло?

Като чу гласа й, животното завъртя опашка, но не я погледна. Нито се помръдна. Стоеше на стража и щеше да остане така, докато го издърпаха насила.

— Майкъл, моля те, накарай го да ни последва, за да се приберем у дома. Трябва да си почи…

Случиха се две неща, преди да довърши фразата. Не съм сигурен за последователността им. През годините отново и отново си представях случилото се — най-вече нощем, когато не можех да заспя, — но пак не съм сигурен. Мисля , че първо чухме тропот: шумът от вагонче, движещо се по релсата. Но може да е било и падането на катинара. Нищо чудно и двете събития да се бяха случили едновременно.

Грамадният катинар, заключващ двойната врата на „Къщата на ужасите“, падна и остана на дъските, проблясвайки под октомврийското слънце. По-късно Фред Дийн каза, че вероятно катинарът не е бил заключен както трябва и се е отворил от вибрациите, предизвикани от движещото се вагонче. Звучеше логично… и все пак обяснението беше глупаво.

Аз лично бях сложил този катинар и си спомнях как скобата си щракна при затварянето. Спомнях си, че дори го подръпнах, за да се уверя, че се е заключил, както постъпваме обикновено. Да не говорим, че оставаше въпросът, на който Фред дори не се опита да отговори: как се беше задвижило вагончето, след като бушоните в „Къщата на ужасите“ бяха изключени. Колкото до това какво се случи после…

Ето как приключваше всяко пътуване в „Къщата на ужасите“. В далечния край на Камерата за изтезания, точно когато си помислехте, че обиколката е свършила, и вече не бяхте нащрек, пищящ скелет (кръстен от новаците Ужасната Хърба) политаше към вас, заплашвайки да се блъсне във вагончето ви. Машинално се отдръпвахте назад и пред вас се изпречваше каменен зид. На него с флуоресцираща боя бяха нарисувани разлагащо се зомби и надгробна плоча с надпис „КРАЙ НА ПЪТУВАНЕТО“. Разбира се, стената се отваряше по средата, за да пропусне вагончето, но последното сплашване беше много ефектно. След това „препятствие“ влакчето излизаше на светло, описваше полукръг, после минаваше през още една двойна врата и спираше, но вече дори възрастните мъже и жени крещяха от ужас. Финалните писъци (често придружавани от бурен смях на облекчение) бяха най-добрата реклама на „Къщата на ужасите“.

През този ден нямаше писъци. Което беше съвсем естествено, защото след отварянето на двойната врата вагончето излезе празно. Плавно зави, удари се леко в следващата двойна врата и спря.

— Ха така — прошепна Майк. Убеден съм, че Ани не го чу, защото цялото й внимание беше насочено към вагончето. Момчето се усмихваше.

— Каква е причината влакчето да потегли само? — попита тя.

— Не знам — отвърнах. — Вероятно късо съединение. Или внезапна промяна в напрежението на електричеството.

И двете обяснения звучаха убедително, стига човек да не знаеше за изключените бушони.

Повдигнах се на пръсти и надникнах във вагончето. Първото, което забелязах, беше, че предпазният лост е вдигнат. Ако Еди Паркс или някой от помагачите новаци беше забравил да го свали, прътът трябваше да се спусне автоматично, след като вагончето се задвижеше. Беше стандартна предпазна мярка. Вдигнатият предпазен лост ме навеждаше на странни мисли, защото знаех, че тази сутрин Фред и Лейн бяха включили електричеството само за съоръженията, използвани от Майк.