Стивън Кинг - Джойленд

Нямаше я почти пет. Седях до кухненската маса и си пиех кафето. Когато се върна, беше свалила пуловера си. Сутиенът й беше бледосин, почти с цвета на избелелите й джинси.

— Майк спи дълбоко — каза ми. — Искаш ли да те заведа в стаята си, Девин?

Спалнята й беше голяма, но изглеждаше така, сякаш след дългите месеци, прекарани в къщата, Ани още не си беше разопаковала багажа. Обърна се към мен и обви ръце около шията ми. Очите й бяха широко отворени и много спокойни. Лека усмивка играеше по устните й и вдълбаваше малки трапчинки от двете им страни.

— „Обзалагам се, че ако ти се отвори друга възможност, ще се справиш още по-добре с целуването.“ Помниш ли, че ти го казах?

— Да.

— Дали щях да спечеля облога?

Устата й бе сладка и влажна. Вкусвах дъха й.

Ани се отдръпна за миг и каза:

— Може би ще е само веднъж. Държа да го разбереш.

Не исках да е така, но го разбирах.

— Стига да не е… сещаш се…

Тя се засмя.

— Стига да не е чукане от благодарност ли? Не е, повярвай ми. Последния път, когато преспах с хлапе като теб, самата аз бях хлапе. — Хвана дясната ми ръка и я сложи върху копринената чашка, покриваща гърдата й. Усещах лекото и ритмично биене на сърцето й. — Явно още не съм се отърсила от проповедите на баща ми, защото се усещам възхитително греховна.

Целунахме се отново. Ани разкопча колана ми, свали ципа на панталона, после дланта й се плъзна по издатината в боксерките ми. Ахнах.

— Дев?

— Какво?

— Правил ли си го преди? И не смей да ме лъжеш.

— Не.

— Дъската ли й хлопаше? За приятелката ти става дума.

— Май и двамата не бяхме в ред.

Ани се усмихна, пъхна хладната длан под бельото ми, хвана ме и леко ме замилва с палец; за миг ми хрумна, че в сравнение с тези ласки опитите на Уенди да ме задоволи изглеждаха доста нескопосани.

— Значи си девствен.

— Признавам се за виновен.

— Хубаво.

Не го направихме само веднъж, с което извадих късмет, защото първия път трая осем секунди. Максимум девет. Проникнах в нея (дотолкова се справих), после обаче избухнах. Мисля, че съм бил по-засрамен само веднъж в живота си — като пръднах по време на причастие в младежкия методистки лагер, — но май този път позорът ми беше по-голям.

— О, боже — изпъшках и с длан закрих очите си.

Ани се засмя, но в смеха й нямаше и капчица подигравка.

— Странно, но се чувствам поласкана. Опитай се да се отпуснеш. Отивам да нагледам Майк. Предпочитам да не ме завари в леглото с Хауи Щастливата хрътка.

— Много смешно. — Струваше ми се, че ако се изчервя по-силно, кожата ми ще се подпали.

— Мисля, че пак ще си готов, като се върна.

Това е хубавото да си на двайсет и една, Дев. Ако беше на седемнайсет, вече щеше да си готов.

След малко се върна с две бутилки безалкохолно в кофичка за лед, но когато си свали халата и застана гола пред мен, изобщо не ми беше до кока-кола. Втория път беше доста по-добре; мисля, че го докарах до четири минути, обаче капитулирах, когато Ани тихо застена. Но пък каква капитулация беше!

После позадрямахме, Ани беше отпуснала глава на рамото ми. По едно време промърмори:

— Добре ли си?

— Толкова добре, че чак не ми се вярва.

Не я видях да се усмихва, но го почувствах.

— След толкова години тази стая да бъде използвана за нещо друго освен за спане.

— Баща ти никога ли не идва във вилата?

— Понякога се отбива, но за кратко, а и аз започнах да идвам отново само защото на Майк много му харесва. Понякога приемам, че той почти със сигурност ще умре, но в повечето случаи не успявам. Правя сделки със себе си. „Ако не го заведа в Джойленд, няма да умре. Ако не се сдобря с баща ми и той не дойде да го види, няма да умре. Ако останем тук, няма да умре.“ Преди две седмици, когато за пръв път го накарах да облече яке, за да отидем на брега, се разплаках. Попита защо плача, а пък аз му отговорих, че съм в месечния си цикъл. Той знае какво е това.

Спомних си как на паркинга на болницата Майк й беше казал: „Не е речено, че ще е последното хубаво нещо.“ Но рано или късно щеше да дойде и последното хубаво нещо. Идва за всички ни.

Тя седна на леглото и се загърна с чаршафа.

— Помниш ли думите ми, че Майк е моето бъдеще? Моята блестяща кариера?

— Да.

— Не мога да си помисля за друго. Всичко извън него ми е… бяло петно. Кой беше казал, че в Америка второ действие няма?

Хванах ръката й:

— Не се тревожи за второто действие, преди да е приключило първото.

Ани издърпа дланта си и ме помилва по лицето: