Стивън Кинг - Джойленд

Майк погледна Ани:

— Може ли, мамо?

— Разбира се, миличък. Но няма да се бавим, нали?

Той се опита да стане от количката, обаче не можа. Прекалено изморен беше. С Лейн го хванахме под мишниците и му помогнахме да се изправи. Той взе пушка и стреля два пъти, но вече не можеше да държи здраво оръжието, въпреки че беше леко. Сачмите се удариха в платнището зад сергията и се изтъркаляха в канавката под него.

— Явно не ме бива — измънка хлапето и остави пушката.

— Май да — съгласи се Фред, — но както вече казах, днес всеки печели награда. — И свали от рафта най-големия Хауи, който дори отлични стрелци печелеха едва след като похарчеха осем-девет долара за презареждане.

Майк му благодари и отново седна — изглеждаше зашеметен. Глупавото плюшено куче беше голямо почти колкото него.

— Опитай и ти, мамо — подхвърли след малко.

— Не, няма нужда — отвърна Ани, но ми се стори, че й се иска. Подсказа ми го нещо в погледа й — сякаш измерваше разстоянието от тезгяха до мишените.

— Моля ти се! — Той погледна първо мен, после Лейн. — Мама е много добра в стрелбата. Преди да се родя, веднъж е спечелила в Камп Пери първа награда за стрелба от легнало положение, и два пъти — втора. Камп Пери е в Охайо.

— Не искам…

Лейн вече й подаваше една от модифицираните 22-калиброви пушки:

— Да видим най-доброто представяне на „Ани Оукли“, Ани.

Тя взе пушката и я огледа по начин, нетипичен за повечето чинчили.

— Произвежда по десет изстрела — добави Фред.

— Ако се съглася, може ли да стрелям два пъти?

— Колкото желаете, мадам. Днес е вашият ден.

— Мама е стреляла и по панички с дядо — обяви Майк.

Ани вдигна пушката и стреля десет пъти с двусекундни паузи между изстрелите. Свали две движещи се патици и три движещи се заека. Не обърна внимание на керамичните пиленца.

— Похвално! — възкликна Фред. — Изберете си награда от средната полица!

Тя се усмихна.

— Петдесет процента не са за похвала. Татко щеше да умре от срам. Може ли да презаредя?

Фред измъкна изпод тезгяха хартиен конус („малката порция“ на дъра-бъра ) и забучи върха му в дупчица на цевта. Десетте сачми изтракаха вътре.

— Мерниците им пипани ли са? — продължи Ани.

— Не, мадам. В Джойленд не мамим. Но ще ви излъжа, ако кажа, че Татенцето Алан — човекът, който държи стрелбището, — си е дал труд да ги регулира.

Бях работил с Татенцето и знаех, че изявлението на Фред е, меко казано, некоректно. Регулирането на мерниците беше последното, с което Алан би се заел. Колкото по-добре стреляха лапнишараните, толкова повече награди трябваше да им раздава, а той ги плащаше от джоба си. Правилото важеше за всички собственици на павилиони. Да, стоките бяха евтини, но не и безплатни.

— Бие вляво и по-високо — каза Ани по-скоро на себе си, после вдигна пушката, намести я в трапчинката под дясното си рамо и стреля десет пъти. Този път нямаше пауза между изстрелите и тя не благоволи да се занимава с патиците и зайците. Прицели се в керамичните пиленца и пръсна осем.

Върна пушката на тезгяха, а Лейн свали широката кърпа, омотана около шията му, и избърса потта и мръсотията от лицето си, като шепнеше:

— Мили Боже… Господи… Никой не е уцелвал осем пиленца.

— Пропуснах само последното, а при тази дистанция би трябвало да улуча всичките. — Ани не се хвалеше, просто отбелязваше факта.

Майк се обади почти извинително:

— Казах ви, че е добра. — После притисна юмрук до устните си и се закашля. — Щяла е да участва в олимпиадата, само че й се наложило да напусне колежа.

— Ти сякаш си самата Ани Оукли — заяви Лейн, докато напъхваше кърпата в задния си джоб. — Всяка награда е твоя, хубава госпожо. Избирай.

— Аз вече си получих наградата. Денят беше забележителен. Не намирам достатъчно думи да благодаря на двама ви. — После се обърна към мен. — И на него. Нямате представа колко дълго ме убеждава. Защото съм глупачка. — Тя целуна Майк по главата. — А сега смятам да отведа сина си у дома. Къде е Майло?

Огледахме се и го видяхме да седи с подвита опашка пред „Къщата на ужасите“.

— Майло, тук! — повика го Ани.

Кучето наостри уши, но не се подчини. Дори не се обърна към нея, а продължи да се взира във фасадата с нарисуваните черепи, все едно четеше и препрочиташе надписа „Влез, ако ти стиска“.

Докато Ани го гледаше, аз се обърнах към Майк. Малчуганът беше изтощен от приключенията в лунапарка, но кой знае защо изглеждаше доволен. Да, беше налудничаво да си кажа, че с кучето са се уговорили предварително, ала си го помислих.