Стивън Кинг - Джойленд

— Досетих се едва тази нощ.

— На лъжата краката са къси.

Преминахме рампата и отново се издигнахме. Помислих си: „Вероятно ще ме застреля, когато кабинката е на върха. Тогава или ще гръмне и себе си, или ще ме изхвърли и ще скочи, когато кабинката се озове долу. Ще поеме риска и ще се надява да не си счупи я крак, я ключица.“ По-склонен бях да приема варианта убийство-самоубийство, но знаех, че няма да ме гръмне, докато не задоволя любопитството му.

— Може да съм глупав, но не и лъжец. Сто пъти разглеждах снимките и постоянно виждах в тях нещо познато, ала едва тази вечер ми се избистри какво е. Беше шапката. На снимките носиш бейзболна шапка рибоглавка, не широкопола шапка, ала и тя е килната на една страна, когато с Линда Грей сте при „Летящите чашки“, както и на другата фотография при стрелбището. Същото е и на останалите, където сте на заден план. Килната е ту на едната, ту на другата страна. Това ти е нещо като тик. Дори не го съзнаваш.

— Тези ли са ти доказателствата? Шибаната килната шапка?

— Не.

За втори път наближавахме връхната точка, но си мислех, че ще задържа положението поне за още едно завъртане. Мръсникът искаше да чуе отговора ми. Внезапно заваля силен дъжд — изля се като порой. „Ако не друго, ще измие кръвта от лицето ми“ — казах си. Отново се обърнах към Лейн и видях, че пороят не отмива само моята кръв.

— Един ден те видях без шапка и си помислих как в косата ти се забелязват първите бели нишки. — Почти крещях, за да заглуша воя на вятъра и шума на дъжда, който шибаше лицата ни. — Вчера те видях да бършеш шията си. Помислих, че е мръсотия. А тази нощ, когато ми хрумна това с шапката, се замислих за фалшивата татуировка на птица. Ерин забеляза как от потта тя се разтича. Явно полицаите са го пропуснали.

Виждах как колата ми и служебният пикап се уголемяват, докато колелото се спускаше надолу за втори път. Зад тях нещо голямо — може би платнище, откъснато от вятъра — се носеше по Джойленд Авеню.

— Не бършеше нечистотия, а боя. Беше се разтекла като татуировката. Както се е разтекла и сега. Не бели косми съм видял, а руси.

Лейн машинално докосна шията си и погледна чернилката по дланта си. Изкуших се да му се нахвърля, обаче той вдигна пистолета и дулото се втренчи в мен като жестоко черно око.

— Някога бях рус — промърмори. — Но сега под черното съм твърде побелял. Имах стресиращ живот, Джоунси. — Усмихна се горчиво, сякаш бе тъжна шега, в която и двамата бяхме посветени.

Отново се издигахме и имах само миг да помисля за онова, което бях видял на централната алея. Бях го взел за платнище, а можеше да е кола с угасени фарове. Да, беше налудничаво, но все пак надеждата умира последна.

Дъждът продължаваше да ни облива като силен душ. Дрехите ми подгизнаха. Косата на Лейн се вееше като окъсан флаг. Надявах се да му попреча да дръпне спусъка поне за още една обиколка. А защо не и за две? Беше възможно, не и вероятно.

— След като започнах да мисля за теб като за убиеца на Линда Грей — не беше лесно, Лейн, след като ме прие толкова сърдечно и ме научи на всички хватки, — вече виждах зад шапката, слънчевите очила и брадичката. Виждах теб. Не си работил тук…

— Управлявах мотокар в един склад във Флорънс. — Той сбърчи нос. — Работа за лапнишарани. Мразех я.

— Работел си във Флорънс, там си се запознал с Линда Грей, но си знаел всичко за Джойленд тук, в Северна Каролина, нали? Не знам дали си потомствен панаирджия, но панаирите винаги са те привличали. И когато си предложил на Линда да попътувате, тя се е съгласила.

— Бях нейното тайно гадже. Казах й, че така трябва да бъде. Защото бях по-възрастен. — Усмихна се. — Тя се хвана. Всички се хващаха. Нямаш представа колко е лесно да баламосаш младичките.

„Извратена откачалка — помислих си гневно. — Гадна извратена откачалка.“

— Довел си я в Хевънс Бей, отседнали сте в мотел и после си я убил тук, в Джойленд, макар да си знаел, че Холивудските момичета снимат на поразия. Доста дръзко, драги. Но пък удоволствието е по-голямо, нали? Да, несъмнено. Убил си я във влакче, пълно с чинчили…

— Лапнишарани — поправи ме. Най-силният до момента порив на вятъра разтресе колелото, но Лейн сякаш не го усети. — Наричай ги както щеш. Те са си лапнишарани. Нищичко не забелязват. Все едно очите им са на задника. Всичко минава и заминава.

— Възбужда те рискът, нали? Затова си се върнал тук и си постъпил на работа.

— По-малко от месец след… случката. — Той доволно се ухили. — През цялото време бях под носа на ченгетата. И знаеш ли какво? Бях… така да се каже, примерен… след онази вечер в „Къщата на ужасите“. Лошите дела бяха зад гърба ми. Можех да продължа да съм примерен гражданин на тази страна. Харесва ми тук. Бях започнал нов живот. Изобретих моята джаджа и щях да я патентовам…