Стивън Кинг - Джойленд

— Как го приема баща ти, Дев? — попита ме Ани.

— Освен дето обеща да дойде в Чикаго и да ти мие колата, докато е жив ли? — Тя се засмя, но баща ми наистина го беше казал. — Добре е. Другия месец се връщам в Ню Хемпшир. Ще прекараме заедно Деня на благодарността. Фред ме помоли да остана дотогава, за да му помогна със затварянето на парка, и аз се съгласих. Парите са ми нужни все пак.

— За учението ти ли?

— Да. Мисля да се върна в университета за пролетния семестър. Татко ще ми изпрати молба.

— Чудесно. Там ти е мястото, а не да боядисваш съоръжения и да подменяш изгорели крушки в увеселителен парк.

— Ще ни дойдеш на гости в Чикаго, нали? — попита Майк. — Преди съвсем да се разболея.

Ани се размърда неспокойно, но не продума.

— Задължително — отвърнах. — Как иначе ще ти го върна? — Посочих хвърчилото. — Каза, че ми го даваш само назаем.

— Тъкмо ще се запознаеш с дядо. Симпатяга е, като изключим, че е толкова заплеснат по Исус. — Той погледна изкосо майка си. — Поне аз така мисля. Има върховен електрически влак в сутерена.

— Дядо ти може да не пожелае да ме види, Майк. За малко да вкарам майка ти в сериозна опасност.

— Той ще знае, че не си го искал. Нямаш вина, че си работил с онзи човек. — Лицето на Майк се изкриви. Остави сандвича, взе салфетка и се изкашля в нея. — Господин Харди изглеждаше много симпатичен. Разведе ни къде ли не.

„Много момичета също са го смятали за симпатичен“ — помислих си.

— Никога ли не те споходи предчувствие за него? — попитах.

Майк поклати глава и пак се закашля, после отговори:

— Не. Харесвах го. Мислех, че и той ме харесва.

Сетих се как на виенското колело Лейн бе нарекъл Майк „сакато изчадие“.

Ани сложи ръка на тънкото вратле на сина си и промълви:

— Някои хора крият истинското си лице, миличък. Понякога отгатваш, че носят маска, но невинаги. Дори хора с много силна интуиция могат да се заблудят.

Бях дошъл да обядваме заедно, да ги закарам до летището и да се сбогуваме, но имах и друга причина.

— Ще те попитам нещо, Майк. За призрака, който те събуди и ти съобщи, че съм в беда в парка. Може ли? Няма ли да те разстрои?

— Не, само че не беше като по телевизията — някакво прозрачно същество, което кръжи във въздуха и стене. Просто се събудих… и привидението беше там. Седеше на леглото ми като истински човек.

— Ще ми се да не говорите за това — намеси се Ани. — Той може да не се разстройва, но мен ме… изважда от релси.

— Само още един въпрос и приключваме.

— Добре. — Тя се зае да разчиства масата.

Във вторник заведохме Майк в Джойленд. В сряда, малко след полунощ, Ани застреля Лейн Харди на виенското колело, като отне неговия живот и спаси моя. Следващият ден беше запълнен с показания пред полицията и с изплъзване от репортери. В четвъртък следобед Фред Дийн дойде да ме види и посещението му нямаше нищо общо със смъртта на Лейн Харди.

Само дето аз си мислех, че има.

— Ето какво искам да знам, Майк. Жената от „Къщата на ужасите“ ли беше? Тя ли дойде и седна на леглото ти?

Очите на Майк се разшириха.

— О, не! Тя си отиде, няма я вече. Отидат ли си веднъж, не се връщат повече. Беше мъж.

През 1991, малко след шейсет и третия си рожден ден, баща ми претърпя сериозен сърдечен пристъп. Прекара седмица в окръжната болница в Портсмут, после го изписаха със строги наставления да пази диета, да свали десет килограма и да се откаже от вечерната пура. Той е сред малцината, които спазват лекарските указания, и сега, когато пиша тези редове, е на осемдесет и пет. Ако не броим отслабналото му зрение и износената тазобедрена става, още е в сравнително добра форма.

През 1973 нещата бяха различни. Според новия ми асистент за проучване (Гугъл Кроум) тогава средният престой е бил две седмици — първо в реанимацията, след това в интензивното отделение. Еди Паркс вероятно се беше подобрил в реанимацията, защото във вторника, когато Майк обикаляше Джойленд, бяха решили да го преместят в интензивното. Той получил втори инфаркт и починал в асансьора.

— Какво ти каза? — попитах Майк.

— Да събудя мама и да я накарам веднага да отиде в парка, иначе един лош човек щял да те убие.

Дали го беше предупредил още когато говорех с Лейн по телефона в салона на госпожа Шопло? Надали беше много по-късно, в противен случай Ани нямаше да се появи навреме. Попитах Майк, само че той не знаеше. Веднага щом призракът си отишъл (използва тъкмо тази дума — не бил изчезнал, нито бил излязъл през вратата или през прозореца, а си бил отишъл), — той натиснал копчето на интеркома до леглото си. Щом майка му отговорила, започнал да пищи.