Дийн Кунц - Лицето

— Фрик? Къде си, Фрик? Където и да си, обади се.

Той зачака. Пет секунди му се видяха мъчително дълги. Десет бяха цяла вечност.

— Фрик? Обади се, Фрик!

Изведнъж, без Итън да го е пипал, компютърът до телефона се включи.

Призракът от компютъра влезе в програмата за управление на различните системи за контрол в къщата. Вместо да се появят обичайните три колони от иконки, на екрана веднага се показа скицата на източната половина на партера.

Пред очите му се появи, без да е натиснал нищо по клавиатурата, екранът за датчиците за движение. Една светеща точка, обозначаваща източник на движение и телесна топлина, запримигва в оранжерията.

Двайсет и три метра в диаметър, петнайсет метра от пода до тавана, оранжерията представляваше джунгла с високи прозрачни стени от оловно стъкло, спасени от развалините на дворец във Франция, разрушен по време на Първата световна война.

Тук господин Йорн и работниците му поддържаха и постоянно обновяваха колекция от екзотични палми, лирови дървета, плумерии, мимози, най-различни видове папрат, смитианти, орхидеи и цяла лайняна камара от други растения, чиито имена Фрик не бе могъл да открие. Тесни пътеки от декомпозиран гранит се виеха около циментовите саксии.

Още с влизането в зеления лабиринт илюзията за среща с дивата тропическа природа беше пълна. Човек можеше да си представи, че се е загубил в Африка, докато е вървял по следите на рядката горила албинос или е търсил изгубените диамантени мини на цар Соломон.

Фрик наричаше това място Giungla Rospo , което на италиански значеше „жабешка джунгла“, и смяташе, че тук има всичко, което е хубаво в тропическите гори, но нищо от лошото. Нямаше грамадни насекоми, змии, маймуни по дърветата, които крещят и те замерят с каквото им падне.

В центъра на внимателно планираната имитация на дивата природа се намираше беседка, направена от бамбук и палисандрово дърво. Там човек можеше да вечеря или да се напие до повръщане, ако е пълнолетен, или да се престори, че е Тарзан преди появата на досадната Джейн.

Четири метра в диаметър, беседката беше повдигната на метър и половина от пода на оранжерията, и до нея се стигаше по осем дървени стъпала. Вътре имаше кръгла маса и четири стола. При отместването на една тайна подвижна дъска в пода се виждаше вратата на малък хладилник, зареден с кока-кола, бира и бутилки натурална изворна вода, макар и не толкова натурална, че да ти докара дизентерия, тиф, холера или лакоми паразити, които да те изгризат жив отвътре.

Отместването на друга тайна подвижна дъска в пода даваше достъп до ниша с височина от метър и половина под беседката. От там например можеше да бъде поправен хладилникът, ако се повреди, както и всеки месец обезпаразитяваха, за да бъде предотвратена появата на разни гадни паяци или пък разнасящи зараза мишки да свият гнезда в това уютно тъмно място.

Наистина беше тъмно. Ни лъч не проникваше през деня вътре, което означаваше, че през нощта светлината от фенерчетата нямаше да се види отвън, дори и ако всички лампи в оранжерията бъдат угасени.

По-рано през деня Фрик бе донесъл тук понички и друга храна, които може да се ядат безшумно, увити в станиол влажни кърпички и пластмасови гърнета, с което бе превърнал пространството под беседката в тайното си скривалище. Тъй като Молох беше вече в къщата, момчето седеше сгушено с кръстосани крака в този дървен бункер, където неговият ангел хранител, изглежда, смяташе, че може да се спаси от ядача на деца.

То бе прекарало в скривалището си по-малко от две минути, вслушвайки се в ударите на сърцето си, които приличаха на галопиращи коне, когато чу и нещо друго, твърде обезпокоително. Стъпки. Някой се качваше по стълбите на беседката.

Най-вероятно това беше господин Труман, който го търсеше. Господин Труман. Не Молох. Не ядящ деца звяр с парчета от бебешки кости между зъбите. Просто господин Труман.

Стъпките обиколиха платформата, отначало се приближиха към тайната подвижна дъска в пода, после се отдалечиха. Но… отново се приближиха.

Фрик затаи дъх.

Стъпките спряха. Дъските на пода заскърцаха под тежестта на човека отгоре.

Фрик тихо издиша застоялия въздух от гърдите си, после също така тихо пое свеж въздух и отново затаи дъх.

Скърцането престана, но го последваха едва доловими звуци — четкане, драскане, прищракване.

Сега би бил най-неподходящият момент да получа астматичен пристъп.

Фрик за малко не изпищя от възмущение от собствената си глупост да си позволи да мисли такова тъпо нещо в толкова опасен момент. Тъпо, тъпо, тъпо.