Дийн Кунц - Лицето

Само на кино едно дете, страдащо от астма, диабет или епилепсия, получава пристъп във възможно най-неподходящия момент. Само на кино, не в реалния живот. Това бе реалният живот или поне нещо, което минаваше за него.

Дали не го засърбя между плешките? И нагоре към тила? Ако сърбежът бе истински, той бе сигнал за началото на астматичен пристъп. Ако бе плод на въображението му, той бе доказателство, че Фрик е един безнадежден пъзльо и слабак.

Точно над главата му тайната подвижна дъска се отвори.

Той се намери лице в лице с Молох, който явно се бе оказал по-умен от ангела му хранител. Насреща му беше мъж с луничаво лице, очи на чакал и ухилен до ушите. Между зъбите му не стърчаха парчета от бебешки кости.

Размахвайки петнайсетсантиметровия нож, който бе задигнал от чекмеджето на господин Сатър, Фрик предупреди:

— Имам нож.

— А аз имам това — отвърна Молох и извади миниатюрен аерозолен флакон. Той обля лицето на Фрик със студена струя, която имаше вкус на индийско орехче и миришеше както навярно вони неразреденият цибетин.

През нощта оранжерията беше окъпана в магическа светлина: омайващи златни ореоли, звездни трептения, копринени нишки от изкуствена лунна светлина, всичко, което най-изкусният холивудски майстор на сценичното осветление можеше да сътвори. След залез-слънце с едно щракване на ключа тази миниатюрна като носна кърпа джунгла се превръщаше в тропически рай.

Когато влезе, Итън стискаше пистолета с две ръце и не извика името на Фрик. Светещата точка, която бе видял на монитора за датчиците за движение в библиотеката, може да не показваше момчето.

Не можеше да си представи как някой бе успял да проникне в имението и после в къщата, без да задейства многобройните датчици на алармената система. Но влизането на неканен гост в Палацо Роспо го учудваше много по-малко от други неща, случили се напоследък.

Камъчетата от декомпозиран гранит хрущяха издайнически под краката му. Той пристъпваше внимателно, стараейки се да вдига по-малко шум. Подвижните парчета камък не даваха стабилна опора.

Не му харесваха и сенките. Сенки, сенки навсякъде, натрупани на пластове с цел да подсилят драматичния ефект, неестествени и поради това двойно по-измамни.

Като наближи средата на джунглата, Итън чу някакъв странен звук ттттуп и после още веднъж, както и чукане, шумолене и пращене из растителността, но не осъзна, че стрелят по него, докато на сантиметри от лицето му в ствола на една палма не се заби куршум, изпръсквайки го с парченца зелена тъкан.

Той се хвърли веднага по очи на земята. Изтъркаля се от пътеката и запълзя през папратите и вечнозеления шубрак, през пурпурните багреници на клоунското цвете, в убежището на мрака, изпитвайки благодарност за присъствието на всички сенки, били те естествени, или не.

Ченгетата пристигнаха преди линейката и след като им съобщи нужната информация и им каза къде да изпратят парамедиците, Хазарт се качи на горния етаж да се погрижи за Максуел Далтън.

Съсухреният мъж, който сега му се стори още по-ужасно измършавял, отколкото предишния път, завъртя хлътналите си очи и сви лицето си в мъчителна гримаса, докато се мъчеше развълнувано да изкашля бодливите думи от явно напуканото си от обезводняване и кървящо гърло.

— Спокойно, не се вълнувай — опита се да го успокои Хазарт. — Всичко ще бъде наред. Сега си в безопасност, професоре.

Бодливите кукички по ръбовете на думите причиняваха болка на Далтън, когато ги изплюваше, но той не се отказваше.

— Той… ще се… върне.

— Много добре — отвърна Хазарт, зарадван от звука на сирената, проникващ в нощта през счупеното стъкло. — Ние знаем какво да направим с това мръсно копеле, когато се появи.

С огромна мъка Далтън успя да завърти глава от ляво надясно и да изстене жално.

Хазарт си помисли, че професорът може да се тревожи за жена си и дъщеря си, и му съобщи, че току-що е изпратил двама униформени полицаи в дома му не само да информират Рейчъл, че са открили мъжа й жив, но също и за да охраняват нея и Емили, докато Лапута бъде намерен и арестуван.

Съскайки и кашляйки, Далтън успя да изрече:

— Ще се върне с… — и думите заседнаха в гърлото му.

— Не се напрягай — посъветва го Хазарт. — Много си изтощен.

Воят на линейката се чу от завоя на близкия ъгъл. Дъждовната нощ заглуши леко дразнещия звук и спирачките излаяха на асфалта пред къщата.

— Ще доведе… едно момче — добави Далтън.