Дийн Кунц - Лицето

— Момче ли? — попита Хазарт. — Лапута ли ще го доведе?

Далтън успя да кимне.

— Той ли ти каза?

Далтън кимна отново.

— Ще доведе едно момче тук тази вечер ли?

— Да.

Стъпките на парамедиците кънтяха по стълбите, когато Хазарт се наведе към измършавелия мъж и попита:

— Какво момче?

Приклекнал сред туфите клоунско цвете и папрат, Итън чу, че се стреля отново, три-четири изстрела, идещи от оръжие със заглушител, и след около половин минута още един откос.

Нито един от куршумите не мина близо до него. Явно стрелецът беше загубил следите му. А може и въобще да не знаеше къде се намира Итън, да бе стрелял на сляпо из джунглата и първите изстрели по чиста случайност да бяха попаднали до него.

Стрелец — единствено число. Един мъж.

Здравият разум подсказваше, че за да се атакува имение като това, са нужни съучастници. Сам човек не може да прескочи оградата, да избегне електронната охранителна система, да обезвреди пазачите и да проникне в къщата. Такова нещо беше по силите само на Брус Уилис на големия екран. На Том Круз в поредния екшън. На Чанинг Манхайм в ролята на отрицателен герой. Не и на реален човек.

Ако обаче група нападатели бяха влезли в Палацо Роспо, изстрелите щяха да са от повече източници. Те биха обсипвали Итън с огън поне от три автоматични оръжия. Израелски узита или нещо още по-страшно. Отдавна щеше да е повален, мъртъв и щеше вече да танцува в рая.

Когато не последва нова стрелба след третия откос, той се надигна от прикритието си и се прокрадна между папратта и палмите към пътеката.

Във всеки филм за джунглата тишина като настаналата в момента неизменно се тълкуваше от познавачите на природата като знак, че злото под една или друга форма е нахлуло тук, принуждавайки всичко живо — от щуреца до крокодила — да замлъкне.

Мирисът на зелен сок от смачкана растителност, идващ изпод краката.

Заглушеното бръмчене на вентилатора, монтиран на стената, от отоплителната система.

Комарче, мушичка, пърхаща във въздуха пред него.

Вкусът на кръв в устата му, явно си беше прехапал езика, когато се бе хвърлил на земята, пулсиращата болка в раната.

Внезапно прошумоляване на листата на дървета го накара да се обърне бързо и да насочи пистолета си към източника на звука.

Не бяха листа, а крила. През джунглата, високо над пътеката, летяха ято яркоцветни папагали, сини, червени, жълти и зелени, прилични на странен залез.

В оранжерията не живееха птици. Нито папагали, нито дори едно-единствено врабче.

Птиците се спуснаха ниско пред Итън и после се вдигнаха отново на високо, носеха се безмълвно и се превръщаха в бели гълъби при полета нагоре.

Това беше призракът в замъгленото от парата огледало. Това беше невъзможната връзка звънчета в ръката му пред цветарския магазин. Това беше силният аромат на рози „Бродуей“ в кабинета му, въпреки че там нямаше рози, скъпоценният глас на мъртвата му жена, говорещ за калинки в бялата стая. Това беше ръката на някаква свръхестествена сила, протегната към него с желание да го поведе.

След като се извиха нависоко с пляскане на криле, гълъбите се спуснаха отново към него, покрай него, с порив, който го вълнуваше и плашеше, който изтръгваше нотки на удивление от сърцето му, но същевременно биеше и барабана на ужаса на примитивното, заложено в него.

Те летяха. Той тичаше. Те водеха. Той ги следваше.

— Почакайте — каза Хазарт на парамедиците, които се бързо се приближиха до леглото въпреки зловонието и застанаха с широко отворени очи и зяпнали уста въпреки ужасите, на които се бяха нагледали ден след ден при изпълнение на задълженията си.

— Момче — изграчи Далтън.

— Какво момче? — попита Хазарт, който отново бе стиснал с две ръце дланта на измършавелия мъж.

— Десет — отвърна Далтън.

— Десет момчета?

— Десет… годишно.

— Десетгодишно момче — повтори Хазарт, недоумявайки защо Далтън смяташе, че Лапута се кани да се върне тук с някакво момче, съмнявайки се, че може би неправилно тълкува онова, което клетникът се опитваше да му каже.

Далтън се напрегна да обясни, въпреки че болката в гърлото му беше на път да го задуши.

— Каза… че е… известно дете.

На Хазарт му стана ясно.

Когато се качиха в асансьора, Молох пусна Фрик, който се строполи безжизнен на пода, като същевременно се чудеше какво му бяха направили. Очевидно не го бяха напръскали със сълзотворен газ. Виждаше, но не можеше да мести погледа си бързо както обикновено, мигаше, но много бавно. Можеше да движи ръцете и краката си, но с голямо усилие, сякаш трябваше да преодолява съпротивлението на дълбока вода, като изтощен плувец, теглен неумолимо от подводно течение. Не би могъл да удари, за да се защити, не би могъл дори да свие пръсти в юмрук.