Дийн Кунц - Лицето

Ако нещо по пътя се объркаше, ако за първи път хаосът откажеше да служи на Корки, той по-скоро щеше да убие момчето, но нямаше да го предаде на никого. Не би заменил малкия Манхайм дори за да спаси собствения си живот. За страхливците нямаше място в смелия път на борците, които щяха да съборят сегашния строй и да издигнат нов свят от руините.

— Само някой да ме спре, веднага ще ти пръсна мозъчето — бум, бум, бум — и ще те направя най-големия обект на световен траур от времето на принцеса Даяна — обеща на детето той.

Корки зави край къщата. На известно разстояние пред фасадата на къщата вляво се намираше езерцето, заобиколено от алеята. Той все още караше по нея и само след четирийсет-петдесет метра щеше да поеме по главната алея.

Отпред на пътя, но извън обхвата на светлината от фаровете, се случи нещо толкова странно, че Корки изкрещя от изненада, а когато фаровете осветиха препятствието пред него и той го видя, го обзе ужас. Той така рязко натисна с крак спирачката, че колата се завъртя около оста си.

Молох бе казал, че ще пръсне мозъка на Фрик, но Фрик имаше по-голям проблем, защото сърбежът между плешките му този път не беше въображаем, а реален и бързо се разпространяваше към тила му.

Той очакваше да получи пристъп в момента, в който го напръскаха в лицето, но може би препаратът, който Молох го бе използвал, имаше странично действие, което бе забавило астматичната реакция. Но ето че пристъпът настъпи сега, при това бурно.

Фрик започна да свирка при издишване. Стягането в гърдите се засили и той не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Помпата му я нямаше.

Положението се влошаваше допълнително и от това, че той все още беше полупарализиран и не можеше да се изправи от легнало положение на седалката. Жизненоважно за него беше да се изправи, за да може да използва мускулите на гърдите и врата си и с тяхна помощ да изтласква задържания въздух.

И още по-лошо — вялото усилие, което направи да се изправи, го накара да се свлече още повече. Май бе на път да се изхлузи от седалката. Краката му се огънаха и се подвиха под таблото, а задникът му увисна. Само гърбът му остана на седалката, а главата му беше подпряна на облегалката.

Той усети как дихателните му пътища се свиха.

Гърдите му изсвириха, той се опита да вдиша, успя да поеме съвсем малко въздух и да изпусне още по-малко. Изпита познатото усещане, сякаш камък се беше наместил в трахеята му.

Не можеше да диша легнал по гръб.

Не можеше да диша. Не можеше да диша.

Молох удари спирачките. Колата политна и се завъртя.

Докато караше колата с висока скорост по алеята, Корки видя срещу него да тичат Роман Кастевет, когото той беше убил, завил с чаршаф и оставил в хладилното помещение на моргата, Нед Хокънбери, дошъл да прибере медальончето си с третото око, страдащата от анорексия Бритина Дауд, гола и с щръкнали кокали, както беше я оставил на пода в спалнята й, но не изгоряла, и Мик Сачатоун в пижама с образа на Барт Симпсън.

Трябваше да се досети, че те не са от плът и кръв, трябваше да премине смело през тях, ала никога досега не бе виждал такова нещо, нито си бе представял, че е възможно. Те не бяха прозрачни — изглеждаха също толкова истински като ръжен за камина и мраморна лампа с бронзова позлата.

Скочи върху педала на спирачката и го натисна прекалено силно, като едновременно неволно завъртя волана. Буикът се завъртя така бясно, че пистолетът изхвърча от скута му и падна на пода в краката му, а главата му се удари в страничното стъкло и го спука.

Когато направи пълен кръг, той видя, че четирите му жертви не бяха изчезнали, а си стояха там и всички заедно се хвърлиха към колата, принуждавайки Корки да изпищи, сякаш беше някое момиче, а не Робин Гудфелоу. Един, двама, трима, четирима, сърдитите мъртъвци се удряха в предното стъкло, в пукнатото странично стъкло, искаха да го нападнат, но се разпръсваха, явно в крайна сметка не бяха материални, а просто образи, образувани от дъжда и сенките, от изплискана вода, която се превръщаше в безформени пръски и след това се оттичаше и изчезваше.

Пълното завъртане не намали инерцията на буика, той се завъртя още веднъж на деветдесет градуса и се блъсна в едно от дърветата край алеята. От този последен удар спря изведнъж, при което предната врата от страната на пътника до шофьора се отвори и предното стъкло се счупи и се посипа по алеята.

Смеейки се в лицето на хаоса, Корки се пресегна под волана и опипа пода между краката си, търсейки глока. Напипа дръжката, грабна пистолета и го вдигна, за да застреля момчето.