Дийн Кунц - Лицето

Беше пак Хана. Този път тя повтаряше само една дума, двайсет-трийсет пъти. Името му. Итън… Итън… Итън…

Болезненият копнеж в гласа й бе същият като в сърцето на Итън. Докато го слушаше, той едва удържаше малкото самообладание, което все още му беше останало.

По телефона, по говорителя в асансьора и вероятно с други някакви средства тя се бе мъчила да се свърже с него, но без резултат. Едва зад тази боядисана в цвета на макароните „Ронцони“ врата, в тази нелепа бяла стая, с помощта на сложната апаратура в нея, тя бе успяла да пробие.

Пътищата господни наистина са неведоми, когато минават през такива странни личности като Мин дю Лак.

Итън бе дошъл тук, тласкан от чувство за неотложна необходимост, което бе временно позаглъхнало, но сега се разрази с нова сила.

Назад към разговор 54. Отново Хана.

Роденият в понеделник е с хубаво лице…

Дъхът на Итън секна и той седна на ръба на стола.

Роденият във вторник е с добро сърце…

Познатото детско стихотворение. Той промълви заедно с нея думите на третия ред:

На родения в сряда съдбата има зъб…

Кутията за бисквити с формата на коте беше пълен с плочки с букви за играта „Анаграми“, с които можеше да се изпише думата „ЗЪБ“ деветдесет пъти.

Котето е котешко дете . Като Фрик.

Защо деветдесет? Може би не беше важно. Деветдесет плочки за всяка от трите букви се равняваше на двеста и седемдесет плочки общо, необходимото количество да се напълни кутията. На родения в сряда съдбата има зъб.

Разговор 53. Хана.

Дори след изчистването на смущенията и подсилването на речта тя оставаше неразбираема, сякаш реката между живота и смъртта в този случай се бе разширила и отсрещният бряг се бе преместил зад океан.

Разговор 52. Също неясен.

Разговор 51. Хана с друго детско стихотворение.

Калинке, малинке, разпери крилца…

Итън скочи на крака и събори стола си.

Къщата ти се запали, тичай да спасиш своите деца.

Чанинг Манхайм нямаше да се прибере до следобеда на 24 декември. Работната теория бе, че най-рано дотогава няма да има опасност за Лицето.

Може би Лицето въобще не е бил в опасност. Може би набелязаната жертва от самото начало да е бил Фрик.

Двайсет и две калинки в малко стъклено бурканче. Защо не двайсет и три или двайсет и четири? За разлика от котето кутия то не бе и наполовина пълно. Защо не бе напълнено с петдесет калинки до капачката?

Беше вторник, 22 декември.

Корки се премести от средата на пейката към външната стена на гондолата и Тротър му каза:

— Полека, полека!

Внезапното преместване на тежестта от 77 килограма можеше да накара кораба да се разклати и дори да се разлюлее, което бе прекалено рисковано толкова близо до покрива.

Корки се опря на перилата и с бавни движения прехвърли краката си един по един извън гондолата, а Тротър използва собственото си тегло за уравновесяване, премествайки се върху пейката към десния борд, и с таблото за управление поддържаше кораба в правилно положение.

Дирижабълът се клатеше, но не опасно.

По сигнал на Тротър Корки се измъкна изцяло извън гондолата, но не се пусна веднага от нея. Отначало той увисна, хванат с две ръце за перилата, докато пилотът успее да компенсира изменението в разпределението на тежестта.

Когато балансът бе постигнат, Корки пусна перилата с лявата си ръка и се хвана по-ниско за скоба върху резервоара за баласт, после направи същото с дясната си ръка. Металът беше студен и влажен, но благодарение на покритите с найлон кожени ръкавици той успя да се хване здраво.

Погледна надолу и видя, че краката му се люлееха на четирийсет и пет-петдесет сантиметра от покрива.

Не смееше да скочи от толкова високо. Макар че най-вероятно щеше да запази равновесие, щеше да вдигне много шум и да привлече вниманието на охраната в стаята, която заемаше половината от втория етаж на сградата.

Явно Тротър също съзнаваше проблема. Той изпусна малко хелий и дирижабълът се смъкна, докато Корки усети покрива под краката си. Стъпи първо с единия си крак и след това с другия, той пусна скобата върху резервоара за баласт. Беше се приземил леко като Питър Пан.

Освободен от неговата тежест, дирижабълът веднага се вдигна три-четири метра нагоре. Опашката му започна да изпреварва останалата част, което не беше хубаво, но Тротър насочи перките така, че да повдигне носа, и оправи положението на кораба още докато го обръщаше, за да поеме по обратния път, на който щеше да бъде сам.