Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Защо си дошъл?

— Искам да я попитам как се казва и откъде е, за да постъпя правилно. — Понечих да стана, но ръцете на Кийли здраво ме стиснаха през кръста.

— Всичко е наред — прошепнах и я прегърнах по-силно. — Само ще поговоря с него. Можеш да останеш тук с Блис и Данел.

— Ами ако той те нарани? — простена тя.

— Няма. Този не го прави. Веднага се връщам. Ще ме виждаш през цялото време.

Тя бавно ме пусна и се гушна в Данел. Блис беше мека и закръглена, но не предразполагаше към прегръдки.

Подминах Дезмънд, тръгнах към самия край на скалата и след миг той ме последва. Стоеше на половин метър разстояние, бръкнал дълбоко в джобовете си.

— Какво правиш?

— Постъпвам правилно — повтори той. — Ще се обадя в полицията, но трябва да узная името ѝ. Сигурно я издирват.

— Защо сега? Знаеш за Градината от шест месеца.

— На колко години е?

Погледнах през рамо към Кийли.

— С приятелите ѝ били в мола, за да празнуват дванайсетия ѝ рожден ден.

Дезмънд изруга и се взря в обувките си, чиито върхове леко стърчаха от ръба на скалата.

— С всички сили се мъчех да се убедя, че баща ми казва истината, че дори да не сте тук по свой избор, поне ви е спасил от нещо.

И все още, дори в присъствието на дванайсетгодишно момиче, продължаваше да се самозаблуждава.

— Може би от улицата или от лоши семейства — продължи той. — От среда, в сравнение с която Градината поне е малко по-добра, но не мога… Знам, че Ейвъри я е отвлякъл, не татко, но това трябва да спре. Права си: аз съм страхливец. И егоист, защото не искам да нараня семейството си и да отида в затвора, но момичето е. — Той млъкна, дишаше тежко заради силата на думите си и емоцията, вложена в тях. — Все си повтарях, че трябва да се науча да бъда по-смел. Божичко, каква глупост. Никой не се учи да е смел. Просто постъпваш правилно дори и когато те плаши. Така че ще се обадя в полицията, ще им кажа всичките имена, които знам, както и за Градината.

— Наистина ли ще се обадиш?

Той ми хвърли гневен поглед.

— Питам, защото не мога да успокоя онова момиченце, че ще получи помощ, ако ти решиш да се откажеш или пак да заровиш глава в пясъка. Наистина ли ще го направиш?

Той дълбоко пое дъх.

— Да. Наистина ще го направя.

Пресегнах се и леко го докоснах по бузата, за да го накарам да срещне погледа ми.

— Казва се Кийли Рудолф и живее в Шарпсбърг.

— Благодаря. — Дезмънд се обърна и се отдалечи, после спря, върна се, придърпа ме към себе си и страстно ме целуна.

След това се отдалечи, без да каже и дума.

Върнах се на скалата.

— Трябва да останем в моята стая през останалата част от деня — съобщих на момичетата. — Тръгвайте без мен, ще кажа на всички останали.

— Наистина ли мислиш, че ще го направи? — попита Блис.

— Мисля, че най-накрая ще се опита и бог да му е на помощ, ако не успее. Тръгвай, бързо.

Издирих всички момичета, все едно за последен път играех на криеница, и им заръчах да стоят при мен. Не ме интересуваше дали са в стаите си, стига да не бяха навън в Градината, защото веднага щом Градинаря научеше за това обаждане, стените щяха да се спуснат и дори не исках да си помислям какво щеше да сполети всяка Пеперуда, която завареше извън тях. Шепнехме, защото не знаехме колко чувствителни са микрофоните и дали Градинаря вече не беше чул какво възнамерява да направи синът му.

Намерих Елени и Исра в пещерата, Тереза в музикалната стая, Маренка в спалнята, която вече нямаше да е нейна, заедно с Равена и Назира, които ѝ помагаха да си събере принадлежностите за бродиране. Уила и Зулема бяха в кухнята и гледаха как Лорейн плаче толкова силно, че перуката ѝ се бе изкривила. Пиа се мотаеше край езерото и изучаваше сензорите за нивото на водата. Издирих ги една по една и им предадох новината, а те бързо се прибраха.

Последна открих Сирват. Беше притиснала цялото си тяло към витрината на Зара. Сложните шарки на крилете ѝ в черно, бяло и жълто-оранжево изпълваха целия ѝ гръб, очите ѝ бяха затворени и не помръдваше.

— Сирват, какво правиш, мамка му?

Тя отвори очи и ме погледна.

— Опитвам се да си представя какво е да си вътре.

— Струва ми се, че Зара вече е мъртва и не може да ти помогне. И тя не знае.

— Надушваш ли?

— Орловите нокти ли?

Сирват поклати глава и се дръпна от стъклото.

— Формалдехидът. Учителят ми по биология го използваше за запазване на различни екземпляри за дисекция. В тази стая сигурно има цял тон от него, защото тук миризмата е много силна.