Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Стаите на момичетата охраняват ли се? — пита Инара, като извръща поглед от прозореца и разпуска коса около лицето си, за да се скрие още повече.

— Да, има охранители пред вратите. — Агентът присвива очи към спешния вход, за да види дали не може да я вкара от там, но пространството отпред е заето от четири линейки, около които кипи дейност.

— Мога да мина покрай няколко репортери, щом се налага. Едва ли очакват да говоря.

— Някога гледала ли си новини, докато живееше в града?

— От време на време ги хващахме в „Такис“, когато си вземахме храна — отвръща тя и свива рамене. — Нямахме телевизор и апаратите на повечето хора, с които се събирахме, бяха свързани с конзоли за игри или с дивиди плейъри. Защо?

— Защото журналистите всъщност очакват да говориш, макар и да знаят, че не ти е позволено. Ще ти пъхат микрофони в лицето, ще ти задават лични въпроси без капка състрадание и ще споделят отговорите с всеки, който иска да ги чуе.

— Значи… са като ФБР?

— Първо Хитлер, сега и репортерите — обажда се Едисън. — Трогнат съм, че имаш такова високо мнение за нас.

— Очевидно не знам достатъчно за репортерите, че да ги смятам за агресивни, така че няма как да съм наясно колко са ужасни.

— Ако нямаш нищо против да минеш през тях, можем да влизаме — намесва се Виктор, преди и двамата да добавят нещо друго. Паркира колата и заобикаля, за да отвори вратата на Инара. — Ще викат — предупреждава я той. — Ще викат силно в лицето ти и навсякъде ще има камери и светкавици. Ще има родители, които ще те питат за дъщерите си, ще искат да знаят дали си ги виждала. Ще има и хора, които ще те обиждат.

— Ще ме обиждат?

— Винаги се появяват и такива, които смятат, че жертвите са си го заслужили — обяснява той. — Те са идиоти, но често са гръмогласни. Разбира се, че не сте си го заслужили. Никой не заслужава да бъде отвлечен, изнасилен или убит, но така или иначе ще ти го кажат, защото го вярват, или защото искат да получат няколко секунди внимание, а тъй като защитаваме свободата на словото, не можем да направим нищо срещу тях.

— Май така съм свикнала с ужасите в Градината, че съм забравила колко гаден може да е външният свят.

Би дал всичко, за да ѝ каже, че не е вярно.

Но е така, затова замълчава.

Излизат от гаража и поемат към главния вход, като агентите вървят от двете страни на момичето, за да я пазят. Светлините и звуците стават истерични. Инара не им обръща внимание, излъчва строгост и достойнство, гледа право напред и отказва дори да чуе въпросите, камо ли да им отговаря. Поставени са барикади, охранявани от местни полицаи, държащи тълпата далеч от пътеката към болницата. Преградите стигат почти до вратата, но внезапно една находчива жена пропълзява под тях и се промъква между краката на полицаите, докато кабелът на микрофона ѝ се влачи след нея.

— Как се казвате? Една от жертвите ли сте? — пита тя и маха с микрофона пред себе си.

Момичето не отговаря, дори не я поглежда, а Виктор дава знак на полицая да отведе жената.

— При подобна трагедия дължите на обществеността цялата история!

Пръстът на Инара продължава да гали малкия син дракон, но тя се обръща и поглежда репортерката, бореща се с полицая, който я е хванал за ръцете.

— Мисля, че ако всъщност знаехте нещо за случая, който твърдите, че отразявате — спокойно отвръща тя, — щяхте да проявите здрав разум и да не си въобразявате, че ви дължа каквото и да било. — Кима към полицая и продължава да върви към плъзгащите се врати. Съпровождат я викове, хората най-близо до вратата питат за изчезнали момичета, но всичко се превръща в глух тътен, след като вратата се затваря зад гърбовете им.

Едисън широко се усмихва на момичето.

— Очаквах да я пратиш по дяволите.

— Мина ми през ума — признава тя. — След това осъзнах, че и вие ще се озовете в кадъра, а не искам майката на Хановериан да му измие ушите със сапун, след като е трябвало да чуе такъв мръсен език.

— Да, да, хайде, деца.

В болницата има значително полицейско присъствие, дори главното фоайе е претъпкано с агенти на ФБР, областната полиция, представители на различни полицейски управления и службите за закрила на детето. Всички говорят по телефона и тракат на лаптопите или таблетите си. Онези, които не са заети с джаджите си, се занимават с нещо далеч по-трудно — семействата.

Докато Едисън изхвърля празните чаши в коша до вратата, Виктор махва на третия член на екипа, седнал до двойка на около трийсет и пет години. Рамирес кимва, но не сваля ръката си от раменете на изтощената жена до нея.