Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Инара, това е…

— Агент Рамирес — довършва Инара вместо него. — Срещнахме се, преди да ме откарат. Обеща да се погрижи лекарите да не се държат като задници.

Виктор примигва.

Рамирес се усмихва.

— Да не бъдат арогантни — поправя я тя. — Обещах да не им позволявам да бъдат арогантни. Струва ми се, че тогава се казваше Мая.

— Бях. И съм. — Тя поклаща глава. — Сложно е.

— Това са родителите на Кийли — казва Рамирес и махва към двойката.

— Не спира да пита за теб — обажда се бащата на Кийли. Пребледнял е и очите му са зачервени, но ѝ подава ръка. Инара протяга собствените си обгорени и порязани длани в жест на безмълвно извинение. — Разбрах, че си я защитавала, след като се е озовала там.

— Опитах се — увърта момичето. — Определено изкара лош късмет, че изобщо попадна там, но поне не остана дълго.

— Искаме да я преместят в самостоятелна стая — добавя съпругата през сълзи. Стиска раница с котенце и пакет с носни кърпички. — Толкова е малка, а въпросите, които лекарите ѝ задават, са прекалено лични. — Жената замлъква и вдига кърпичка към лицето си, а съпругът ѝ продължава:

— Изпадна в паника. Каза, че ако не можеш да дойдеш, иска да е с… с…

— Данел и Блис?

— Да. Аз не… не разбирам защо тя.

— Много ѝ се струпа — деликатно им обяснява Инара. — Плашещо е. Кийли не прекара много време в Градината, но през тези няколко дни не беше сама. Утешително е да си с хора, които знаят точно през какво си преминал. Ще се оправи. — Поглежда към дракона в ръката си. — Не че не е на седмото небе да ви види. Ужасно ѝ липсвахте. Но да е сама в стая точно сега… вероятно ще изпадне в паника. Просто бъдете търпеливи с нея.

— Какво сториха на малкото ни момиченце?

— Тя ще ви разкаже със свои думи. Просто бъдете търпеливи с нея — повтаря Инара. — Съжалявам, знам, че сигурно имате милион въпроси и тревоги, но наистина трябва да отида да нагледам останалите, включително и Кийли.

— Да, да, разбира се. — Бащата на Кийли прочиства гърло няколко пъти. — Благодаря, че си ѝ помогнала.

Съпругата му става и прегръща стреснатото момиче, което хвърля тревожен поглед на Виктор. След като агентът не предприема нищо, за да ѝ помогне, тя се намръщва и внимателно се освобождава от ръцете на жената.

— Колко още родители има? — промърморва Инара, докато се отдалечават.

— Семействата на половината от оцелелите са тук и още няколко пътуват насам — отвръща Рамирес, като подтичва, за да ги настигне до асансьорите. — Още не са уведомили родителите на мъртвите момичета. Искат да са напълно сигурни, че са разпознати.

— Това е добре.

— Агент Рамирес! — чува се рязък вик, последван от тракане на токчета по плочките. Виктор простенва. Замалко да минат незабелязано.

Виктор се обръща заедно с партньора си и се изправя лице в лице с приближаващата жена. Инара продължава да се взира в екрана над асансьора и да следи сменящите се цифри.

Сенатор Кингсли е елегантна дама, прехвърлила петдесетте. Черната ѝ коса е подредена в прическа, придаваща на лицето ѝ мекота, която е в пълен разрез с яростното ѝ изражение. Все още изглежда свежа, макар че е в болницата от предната вечер. Изрядният ѝ червен костюм изглежда ослепително на фона на тъмната ѝ кожа, а малката значка с американското знаме на ревера ѝ е буквално удавена в цвета му.

— Значи това е тя? — пита сенаторът, когато се спира пред тях. — Това е момичето, което криете?

— Разпитваме я, сенаторе, не я крием — хладно отвръща Виктор. Посяга да хване Инара за рамото и внимателно, но решително я обръща.

Очите на Инара шарят по тялото на жената. Устните ѝ се извиват в усмивка, която е толкова очевидно фалшива, че агентът примигва.

— Вие трябва да сте майката на Равена.

— Името ѝ — нервно отговаря сенаторът — е Патрис.

— Беше — съгласява се Инара. — И ще бъде. Точно в момента продължава да е Равена. Външният свят все още не е реален.

— И какво, по дяволите, означава това?

Усмивката изчезва. Палецът на Инара гали тъжния дракон. След миг момичето изправя гръб и поглежда жената в очите.

— Означава, че вие сте прекалено реална и засега няма да може да ви понесе. През последните два дни преживя много. Толкова дълго сме живели в нечия чужда извратена фантазия, че вече не знаем как да бъдем истински. И това ще мине след време, но вашата реалност е много… — Тя поглежда към групата криминолози и служители, които се навъртат на почтително разстояние. — Много публична — изрича тя накрая. — Ако се отървете от антуража, може би ще ѝ е по-лесно.