Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Казва се Джефри Макинтош — тихо ѝ съобщава Виктор. — Вече не е Градинаря. Има име и множество обезобразяващи наранявания и никога повече няма да бъде богът на Градината. Никога. Казва се Джефри Макинтош и ще бъде изправен пред съда за всичко, което е направил. Този човек вече не може да нарани никого.

— Ами Елинор? Съпругата му? — прошепва Инара.

— В съседната стая е, за да следят сърцето ѝ. Припаднала е в къщата. Доколкото знаем, е била в пълно неведение за случващото се.

— А Лорейн?

— През няколко стаи е. Разпитват я, за да се разбере до каква степен може да бъде обвинена за съучастието ѝ. Ще се проведат множество психологически експертизи, преди да бъде взето решение.

Виктор долавя как устните ѝ беззвучно произнасят името, но тя не пита. Отпуска се на един от твърдите столове до стената и се привежда напред, за да разгледа по-добре изпадналия в безсъзнание мъж.

— Никога не го бяхме виждали толкова гневен — промълвява Инара едва чуто. — Дори и след всичките вреди, които Ейвъри бе причинил. Беше бесен.

Агентът ѝ протяга ръка и се изненадва, когато момичето я поема. Усеща триенето на бинта по кожата си.

— Никога не го бяхме виждали такъв.

Тримата стояха в далечния край на Градината, намиращ се най-близо до вратата, а Градинаря очевидно бе превъртял. Крещеше на Дезмънд, там беше и Ейвъри, който изглеждаше ужасно самодоволен. Предполагам, че усещаше как баща му вече не е толкова разстроен заради Кийли.

Вместо да се приближа, разгледах участъка от Градината, който можех да видя. Веднага ми стана ясно, че бяха влизали хора. Забелязах следи от обувки в пясъка, част от растенията бяха стъпкани. Някой дори бе изхвърлил обвивка от дъвка на брега на потока. Дали полицаите не са били особено мнителни? Дали Градинаря им бе дал обяснение, което им се бе сторило достоверно?

— Пропорциите — прошепна Блис. — Ако е спуснал всички стени, може да не са се усетили, че има коридори. Преградите минават и от двете страни на главния вход.

Значи може да са проверили, но да не са ни намерили.

Дезмънд наистина се бе обадил.

Сърцето ме болеше, защото исках да се гордея с него, но си мислех единствено: „Най-накрая, крайно време беше“. Знаеше, че сме отвлечени, малтретирани, убивани и излагани във витрини, но това не му стигаше. Поне изнасиленото и пребито дванайсетгодишно момиче най-сетне го разтърси достатъчно.

— Това е нередно! — извика той, когато най-накрая баща му си пое дъх. — Нередно е да ги отвличаш, нередно е да ги държиш тук, нередно е да ги убиваш!

— Не ти решаваш!

— Напротив! Защото е незаконно!

Баща му го зашлеви толкова силно, че Дезмънд се олюля и падна.

— Това е моят дом, моята Градина. Тук аз съм законът и ти го погази.

Ейвъри, който се смееше като малко момче на Коледа, изчезна, но много бързо се върна с бамбукова пръчка, вероятна същата, с която го бяха били предния ден.

Сериозно, пръчка. Кой, по дяволите, бие порасналите си деца с пръчка? Изобщо кой бие деца с пръчка, на каквато и възраст да са? Ейвъри обаче подаде пръчката на баща си и прикова по-малкия си брат към земята, като разкъса дрехите му и оголи част от гърба и задника му.

— За твое добро е, Дезмънд — каза Градинаря, докато запретваше ръкави. Дезмънд се бореше, но Ейвъри затисна и главата му.

Бях притиснала лицето на Кийли към корема си, за да не вижда случващото се. Стоях и гледах как Градинаря бие сина си с пръчка. Тя оставяше алени следи, които бързо се подуваха, а Ейвъри, този извратен изрод, се наслаждаваше на всеки удар. Дезмънд продължаваше да се бори, но не викаше, въпреки че сигурно много го болеше. Градинаря броеше ударите на глас и след двайсетия запрати бамбуковата пръчка надалеч.

Радостта на Ейвъри се изпари.

— Това ли беше? — възкликна той. — Удари ме толкова пъти само задето жигосах кучката!

Допрях ръка до бедрото си и почувствах грубия белег, останал от въпросното жигосване. Дали двайсет удара бяха достатъчно наказание?

— Ейвъри, не се бъркай.

— Не! Той можеше да вкара и двама ни в затвора, дори да ни прати на електрическия стол, а му се разминава с двайсет удара? — Ейвъри блъсна брат си на пясъчната пътека и стана. — Замалко да разруши всичко, което си създал през последните трийсет години. Обърна гръб на синовния си дълг. Обърна гръб на теб!

— Ейвъри, казах ти…

Ейвъри извади нещо от колана си и изведнъж вече нямаше значение какво му бе казал баща му. Синът владееше положението.